Тунелът се разшири, скоростта забележимо намаля. Андрей летеше по правоъгълен коридор с прозрачен под и стена отляво. Отгоре и отдясно го съпровождаха ярки витражи — композиция на спортни теми. През светлите петна на пода се виждаха четири етажа ветротранспортни коридори — на най-долния плуваше в обратна посока фигурка в оранжев комбинезон. В спортните зали отляво нямаше никой. Екипажът бе зает с работа по авралната програма, пътниците бяха напуснали борда още вчера.
На последната площадка блещукаха сини звезди. Андрей пробяга известно разстояние по инерция и чувствувайки, че с всяка крачка в полето на изкуствената гравитация теглото му се увеличава, зави към тунела с кинематичните витражи: тумбести каравели се клатеха като патици сред високи вълни и високочели делфини прелитаха тромаво над тях по стръмни траектории. В края на тунела светеше широк овал. Приближавайки се към него, Андрей по навик примижа. Овалът се разтвори — в очите му блесна слънцето…
Той тръгна по пътеката под лъскавозелените листа на изкуствените банани. Късата пътека го изведе на друга, изпъстрена от сенките на решетестия навес. Отдясно видя дървените жалузи на аерария, отляво — редица ниски палми. По стволовете им се червенееха снопчета груби като меча козина власинки и твърди ветрилообразни листа. Благодарение на Валентина той се беше научил криво-ляво да разпознава различните видове палми и сега всеки път си припомняше, че тези се наричаха „нискорасли хамеропси“. Изкуствените листа на бананите изглеждаха живи и сочни, а естествените хамеропси, обратно, като щампирани от пластмаса. Не бяха особено красиви. Най-голямото им предимство беше безразличието им към претоварванията (важното бе корените им да не изхвръкнат от сандъчетата).
Андрей плъзна поглед по празните легла и шезлонги в аерария, влезе в гардеробното помещение и бързо се съблече. Решетестият таван пропускаше светлина и топлина, миришеше на нагрято дърво. От жалузите полъхваше хлад — усещаше го по голите си крака. Идваше откъм басейна. Температурата на водата сигурно бе под нормалната. Чудесно! Стягайки колана на банските си гащета, той погледна през пролуките на жалузите. Под прозрачната вода се жълтееше дъното. Противоположната стена на басейна не се виждаше — блясъкът на естествената вода се сливаше с блясъка на илюзорната лагуна на някакъв атол; по кръглата пясъчна коса стърчаха високи палми. В басейна беше непривично тихо — не се чуваше никакъв плисък.
Той се изкачи по витата стълба на трамплина и едва сега видя Копаев. Представителят на МУКБОПР лежеше по корем на парапета, облечен, подпрял с юмрук главата си, загледан във водата. Андрей неволно премести погледа си към предишното място на плажа. И не повярва на очите си. Вчера (веднага след корекцията на орбитата) той сам бе видял как три свободни от вахта момчета, действувайки весело с пневмохоботите на монитора, насипваха гранулирана пластмаса по плажното корито; когато той, загубил търпение, скочи в още ненапълнения догоре с вода басейн, те се търкаляха и преобръщаха един друг в купищата пластмасов грах, голи, по бански, и крещяха с все сила — „грахът“, докаран от долния бункер, не бе успял още да се стопли и беше студен като лед. А днес пластмасовата настилка бе изчезнала някъде.
Копаев го видя и му махна с ръка. Облеченият Копаев и оголеният, сякаш ограбен плаж го ядосаха. Той се залюля на трамплина. Силен тласък. Тройно задно салто, плясък. Водата беше ледена като в река през зимата. Ядът му изчезна.
— Здравей! — каза Копаев. — Добро утро!
— Здравей! — Андрей се хвана за перилата на трапа и изскочи от водата. Приближи се до Аверян Копаев, оставяйки по парапета мокри отпечатъци от краката си, ронейки капки вода. Видя чантата му — обикновена пътническа чанта — и си помисли: „Дали пък няма да си имам спътник? Или може би компаньон?“ Седна и го попита: — За какво ще говорим?
— Голият на облечения не вярва — пошегува се без усмивка Копаев и почна да се разсъблича. — Още по-малко мокрият — на сухия. — Скочи във водата. Заплува шумно към стълбата, излезе. Андрей го наблюдаваше. Копаев обърса с длан капките от лицето си и каза: — Ей сега идвам… — Дошляпа, пръхтейки, седна до него и, кой знае защо, приглади мократа си светла коса. — Има ли нужда да се представям?
— Не — отвърна Андрей.
— Водата е ледена, няма кой да я стопли… Май че трябва да ти се извиня.
— За студената вода ли?
— За твърде ранното телепосещение. Тук съм нов човек и… С една дума, всички тънкости на корабния етикет още не ми са…