— Доброволно ли? — попита недоверчиво Андрей. — Глупости! Позволи ми да не ти повярвам.
— Не, ти ми позволи аз да не ти позволя. Това са факти.
— Какви факти? Откъде?
— От чекмеджетата на родния ти УОКС. Как ги искаш — разбъркано или подред?
— Добре… давай подред.
— Свивай пръстите си и отбелязвай. Преди една година „Анарда“ е снета от юпитерианската линия и изпратена тук — на котва до Япет. Екипажът според вашите ритуали се сбогува с кораба, пролива оскъдни мъжки сълзи и преминава на борда на „Сойма“…
— Случвало ли ти се е да се сбогуваш с кораб?
— Понякога с корабите се сбогуват много по-сантиментално, отколкото с хората… Та сред тези, които се върнали със „Сойма“ в Леонов, липсвал капитанът на „Анарда“. На вашата администрация, която имала намерение да изпрати тържествено на заслужен отдих ветерана от Далечния космос, не й оставало нищо друго, освен да вдигне рамене. Свий първия си пръст.
— Ами администрацията на системата на Сатурн?
— Нищо. „Титан-главен“ с известно закъснение съобщил на Луната, че Аган започнал на своя глава комплекс подготвителни работи на „Анарда“. Без да дочака актовете за снемането и предаването на кораба, правел почистване на танковете, стерилизация и полуконсервация на каютите, демонтаж на полетното оборудване, ремонт на някои малки уреди…
— И всичко това сам? Без участието на орбиталния екипаж?
— Отказал се най-вежливо от услугите му. Свий втория си пръст. Нещо повече, Аган обещал до идването на монтажниците-строители да завърши подготвителните работи почти в пълен обем.
— Но нали „Титан“ е длъжен…
— Какво „Титан“? Това е добре дошло за тях. Затънали са до гуша в строежи — монтират едновременно две стационарни бази и шест орбитални. Канят се да разширяват базата на космодесантчиците „Снежният барс“, на ред е изследователската станция „Фермоар“ в Пръстена. Освен проблемите и грижите останалото все не им достига: време, работилници, оборудване, материали. Днес бях свидетел на разговора между Валаев и стопанските ръководители на „Титан-главен“. Валаев им сложи документите на масата — сиреч радвайте се, земляци, докарали сме ви със сибирския обоз планина от стоки. Те се запознаха с документацията и му казаха: „Малко са. За системата на Сатурн това е капка в морето. Трябват ни сто пъти повече стоки. Системата ни е богата, ще си върнем дълговете с лихва.“ Един от тях огледа капитанския салон и започна да цъка: „Брей в какъв разкош живеете! А при нас учените от Пръстена спят където намерят. Половината от тях спят в условията на безтегловност, не вярвате ли? В банята, срам ме е да кажа, ей такъв списък виси. С каква цел ли? Ако искаш да се изкъпеш — напиши фамилията си и чакай ред. Не можем да направим отсек с баня за уважаваните хора. Няма метал, няма керамлит, монтажниците са заети. Двайсет тона най-обикновена пластмаса са проблем!“ Валаев седеше пред тях като на тръни. Всичко, което можа, им даде от корабните запаси. Ето дори настилката от плажното корито изгребаха…
Андрей чувствуваше върху себе си изучаващия поглед на Аверян и това го дразнеше.
— В общи линии ми е ясно — прекъсна го той. — Няма да дойде скоро ред на „Анарда“.
— Андрей, пръв от всички ни това е разбрал Аган.
— Да допуснем. Е, и?
— Ами свивай пръсти де! В резултат ще се получи среден пръст, какъвто Аган показа на УОКС в отговор на предложението да излезе в оставка. Той надхитри цялата ви администрация и постигна желаното от него усамотение, без да излиза в оставка. И сега е насаме с милиардите звезди и на милиони, както ти вече имаше случай да отбележиш, километри от най-близката база. Благоволете да го видите — Диоген от Далечния космос. Имаш ли някакви възражения? Какво ще кажеш?
— Имам — рече Андрей. — Преди година и половина в Леонов, на занятията по преподготовка често се виждах с Аган. Понякога разговаряхме. Веднъж, обсъждайки някаква професионална тема, се заседяхме в хола на хотел „Вега“ почти до сутринта. Не забелязах никакви признаци на мизантропия… За колегите си се изказваше с уважение и топлота, приятно ми беше да общувам с него.
— Думите ти биха учудили екипажа на „Анарда“.
— Не може да бъде. Аган е много компетентен специалист, екипажът се отнася с почит към своя капитан.
— Да, но всички до един смятат, че е саможив.
— Може би възрастта си казва думата…
— Изглежда ли стар?
— Нне… Отначало дори си помислих, че е връстник на Валаев. Обаче Аган е по-стар от мен и теб с около петнайсет години, нали?
— С двайсет. Той е на петдесет и три.
— На тази възраст, казват, че човек има желание понякога да бъде сам.