— Веднъж ми се случи да присъствувам на научен съвет в Института по генетика — каза вяло, сякаш без желание Копаев. — Имаше един интересен доклад. Двама имуногенетици изразиха мнение, че човечеството не постъпва предвидливо, като разширява колонизацията на Меркурий и Венера. Особено на Меркурий…
Андрей се втренчи в събеседника си.
— От какво се опасяваме?
— Доколкото разбрах, нашето слънчице е такова нещо, до което ние, хората, в никакъв случай не трябва да стоим по-близо от радиуса на земната орбита — поясни Аверян. — За да избегнем…
— Мутациите ли?
— Да. Въздействието на всякакъв род изучени и неизучени излъчвания… Сиреч темповете на меркурианските мутации са с една степен по-високи от земните. А това неминуемо ще даде отражение върху поколенията на потомците ни. Но аз исках друго да кажа. В научния съвет се намериха и такива, които се опитаха да освиркат доклада. Разбираш ли?
— Ами ако докладчиците наистина са пресилили нещата?
— Контравъпрос: ами ако не са?
— Тогава е нужен арбитраж.
Аверян кимна:
— Тоест трета група умове трябва да реши спора между първите две. Така и правим. Не са се свършили умовете на Земята. По всеки въпрос на безопасността в Близкия космос създаваме научни съвети, комисии, подкомисии, комитети, агенции. Трудно е дори да се изброят колко такива института работят под егидата на МУКБОПР: международни и регионални. Специални, функционални, експертни, координационни — всякакви. Натрупваме един върху друг етажи от умове и авторитети. И въпреки всичко „сюрпризите“ на Далечния космос ни притискат сега до стената. Какво да правим? Можем ли да разчитаме на неизчерпаемите интелектуални ресурси на родната ни планета?
— Значи така стоят нещата… — промърмори Андрей.
— Да — каза Аверян. — Истинска лавина. Сега основната ни грижа е да запазим природната същност на хората изобщо. Наистина малко са средствата, които имаме за тази цел… И знанията.
— Струва ми се, че колкото повече знания за Космоса придобиваме, толкова по-подозрително се отнасяме към него.
— Някой от древните умове е казал: „Във всяка мъдрост има много печал, тъй като знанията умножават скръбта.“ Не са ли предусетени в този стар, брадат афоризъм сегашните ни затруднения с Космоса?
„Да го чуеше Ярослав“ — помисли Андрей, като си спомни патетичната реч на Валаев.
— Ако трябва да говорим сериозно — продължаваше Аверян, — въпросът не е в количеството знания, а в тяхната дълбочина. Ние плуваме на плитко.
„А защо не плувате на по-дълбоко? — ядоса се Андрей. — Нас например никой не може да ни упрекне, че летим ниско.“ Напомни му сухо:
— Отклонихме се от темата на нашия разговор.
— Така ли?
Андрей го стрелна с поглед. Лицето на Аверян бе все така мрачно. В тъмните стъкла на очилата се отразяваше палмовата ограда на илюзорната лагуна. Андрей поясни:
— Имам предвид „Анарда“ и Мъф Аган.
— Мислиш ли, че аз говоря за нещо друго?
— Искаш да кажеш…
— Да. Аган е един от най-тревожните „сюрпризи“ на Далечния космос.
Андрей стана. Потърка набраздения отпечатък от перилата по лакътя си и каза:
— Значи не току-тъй ми се стори, че го ненавиждаш.
Палмовата ограда в стъклата на Аверяновите очила моментално бе изместена от главата на събеседника му.
— Сторило ти се е. Нима можеш да ненавиждаш стената, в която си ударил челото си в тъмното?
Андрей не отговори.
— Разбирам, че Аган ти е направил приятно впечатление. Прекрасно! Там, на „Анарда“, трябва постоянно да поддържаш пламъчето на „приятното впечатление“.
— Няма да ми бъде трудно.
— Грешиш — каза тихо Аверян. — Именно в това е сложността на твоята мисия.
— Нищо не разбирам — призна му Андрей.
— Аган по някакъв непостижим начин усеща физически и най-малката неприязън към него. Та затова теб… вместо мен.
— Така ли? А ти какво…
Копаев разбра въпроса от половин дума:
— Ами аз никога не съм разговарял приятно с него. Никога не съм го и виждал. Както предполагат нашите психолози, няма да ми се удаде да имитирам положителни емоции. Те смятат, че за теб ще бъде по-лесно.
— Вярно. Аз няма да почувствувам към Аган ни най-малка неприязън. И не мисля, че там…
— Е, ще има поводи — обеща му загадъчно Копаев. — Впрочем за какво говорихте чак до сутринта в хотел „Вега“?
— Вече ти казах. На професионални теми. Спомнихме си, естествено, нашата алма матер. Мъф също е учил в Иркутския вуз.
— Спомена ли ти Аган за рейдера „Лунна дъга“?
— За „Лунна дъга“ ли?… Не. Има ли значение?
— В разговора си на професионални теми с първия пилот на „Байкал“ бившият първи пилот на „Лунна дъга“ не е казал нито дума за рейдера, на който е летял дълги години, а е имало за какво да си поговорите. Само рейдът до Уран колко струва…