— Май че за вас „черната следа“ играе роля на решаващ фактор… На фактор, който…
— Който ни позволява безпогрешно да отделим екзота от пълноценните хора — подсказа му Аверян. — Вярно е. Андрей Василиевич, защо не преминете на работа в МУКБОПР?
— А, така ли? Ами защо вие, Аверян Михайлович, не си останете координатор? Разправят, че имате големи успехи.
Копаев оголи в усмивка равните си изумрудени зъби.
— Тукашният ринг е твърде тесен за нас двамата.
— Знаеш ли — каза Андрей, — засега не изключвам вероятността целият космос да ни стане тесен.
Усмивката на Копаев угасна.
— При какви условия? — осведоми се той.
— Само при едно: ако ми стане ясно, че Аган въпреки твоите уверения е пълноценен човек.
— Да не би да си от тия, дето никому не прощават грешките?
Андрей не отговори. Копаев въздъхна и каза:
— Е, добре. Тогава, както са казвали програмистите от миналия век, перфокартите на масата… Наистина нашето ведомство засега няма основания да зачисли Аган към компанията на онези, които оставят „черни следи“. Нямаме преки улики — никой не го е виждал да оставя отпечатъци от рода на „черните следи“ на Кизимов, Нортън, Йонге и Лоре. Обаче има една косвена улика — неговата необщителност. Лично мен тази улика напълно ме убеждава, че Аган е в един бранш с останалите екзоти. А ако вземем предвид неговото странно влечение към безлюдните простори в Далечния космос, който е заседнал като кост в гърлото на другите екзоти, аз без особен риск бих нарекъл Аган суперекзот.
— Чак толкова ли!… А къде се дяна вашата знаменита „презумпция на невинността“?
— Никъде не се е дянала. Остава си в сила, докато не бъде доказано обратното. А ние се надяваме да го докажем с твоя помощ. Така или иначе Аган е под подозрение. Веригата „черни следи“ се влачи след всеки от „оберонците-екзоти“. Защо да не се влачи и след „оберонеца“ Аган? Отдавна са минали времената, когато от заподозрените са взимали насила отпечатъци от пръстите, и никой не съжалява за тези времена. Но в дадената ситуация лично аз съм склонен да изпитвам носталгия… Общо взето, засега мисли каквото си искаш, но най-вероятното е, че Аган е абсолютен суперекзот.
Отвореният капак на фотоблинкстера тракна. Копаев включи управлението — от страничната стена на уреда излезе метален лост с бяло топче на края. После представителят на МУКБОПР натисна клавишите за избиране на кадрите, погледна умълчалия се събеседник и хвана топчето. В пространството над огледалото на светлинния рефлектор се появи обемният портрет на Мъф Аган — жълторуса, прошарена с бели коси глава в натурална големина. Умните тюркоазеносини очи на абсолютния (по всяка вероятност!) суперекзот гледаха доверчиво, доброжелателно и малко тъжно.
— Е, това не е интересно — промърмори Аверян. — Аган го познаваш. Йонге, Кизимов, Симич, Нортън — също… Ето ги Жан Лоре и Марко Винезе.
Андрей погледна портретите на Лоре и Винезе, спомни си, че тях също бе виждал някога в Леонов или Гагарин и попита тихо:
— Значи и Золтан Симич, и Марко Винезе също?…
— Да-потвърди Аверян — и те са от същата компания „оберонци-екзоти“. Знаеш, че след оберонския смерч се спасиха седем души. Но за Винезе и Симич не стана дума, защото и двамата по-късно изчезнаха безследно. Винезе — при разузнаването на пещерите в Лабиринта на съмненията на Меркурий, Симич — в южната зона на Горещите скали на Венера.
— Но аз видях Симич тази година в Гагарин!
— Той загина малко преди старта на „Байкал“. По-точно — изчезна безследно. Принудени сме да казваме така, защото никой не е видял труповете на Симич и Винезе. Но по-вероятното е и двамата наистина да са загинали. Живи сега са само тези петимата — Аган, Лоре, Кизимов, Нортън и Йонге.
— Мда — каза Андрей, — весела историйка.
— По-нататък ще бъде още по-весела — мрачно му обеща Аверян. — Следват портретите на загиналите на Оберон десантчици. Как си със зрителната памет?
— Не се оплаквам.
— Гледай и се помъчи да ги запомниш.
— С каква цел?
Копаев се намръщи:
— Нали се заемаш с работата? Правилно ли съм те разбрал?
Андрей го погледна внимателно и каза:
— Правилно си ме разбрал. Дявол да го вземе, ако проумявам нещо!
Копаев не извърна поглед.
— Давам ти — каза той — много подробна информация. И няма да крия, че засега само сме приготвили тигана. А рибата — сам знаеш къде е. При Япет. За какво проумяване може да става дума?
„Все пак крие нещо“ — реши Андрей, но премълча. Стана му тревожно и неприятно. Защото не можеше да си обясни и от това неприятното чувство още повече нарасна. Чу как представителят на МУКБОПР превключи нещо на малкия пулт на фотоблинкстера и едва не трепна, когато видя изображението на Николай Асеев. Широко масивно лице, сплеснати уши, леко сплеснат нос. Лявата му вежда беше пресечена от светлата чертичка на белег. Това бе най-уязвимото място на Асеев в боксьорските мачове. Заради тази лява вежда той за малко не претърпя поражение в полуфиналите на шампионата за Лунната купа и загуби в сравнително лекия финален бой. Засмя се, като забеляза съчувствения поглед на Андрей, а после в съблекалнята свали халата си и му го подари с думите: „Вземи, Андрюша, за спомен. Искам този халат да бъде на раменете ти в деня на финалите, когато ти ще победиш…“ Аверян кимна към портрета: