— Началникът на рейда на „Лунна дъга“ към Уран…
— Няма нужда — каза Андрей. — Познавам го.
— С група десантчици от „Лунна дъга“ — продължаваше невъзмутимо Аверян — Асеев участвува в кацането на Оберон. Командирът на групата Юс Елдер беше сигурен в безопасността на десанта. Тази сигурност му струва собствения живот и живота на още петима души. Асеев загина, засланяйки със себе си, с тялото си… Впрочем ти сигурно помниш филма за оберонския смерч?
Андрей не отговори. Пред очите му изникна лилавия скафандър с лилавите катофоти. Гибелта на Асеев беше в последните кадри на този филм, но на тях вече нищо не можеше да се разбере: бавно, като насън придвижване на гигантски сенки, чудновато деформирани, зелени мълнии, кълба снежен и леден прах, безсилни пред тях лъчи на фарове с трептящи мътножълти ореоли, очертани от полукръгове на неярки дъги… Не, той не бе успял да улови момента на гибелта на Асеев, а след това вече не искаше да си изяснява детайлите. Не беше негова работа, а на специалистите. На него му беше достатъчно да знае, че Николай Асеев — човекът и боецът, уважаван и обичан от цялата летяща младеж на УОКС, там, в ледените планини на Космоса, не бе трепнал и спасявайки другарите си, се бе разпоредил със себе си, с живота си така, както подобава на истински воин, на човек.
— Рамон Джанела — каза Копаев и Андрей видя над огледалото на рефлектора червенокоса, късо подстригана (както у всички десантчици) глава на непознат за него човек. Жълто-зелените очи на Джанела го гледаха весело и лукаво — сякаш десантчикът едва сдържаше усмивката си. В лицето му се чувствуваха някои черти, присъщи на аборигените на Латиноамериканския континент, но не можеше да бъде отнесен категорично към хората от южен тип.
— Мстислав Бакулин.
В лице Мстислав приличаше на Валаев. Вярно, устата му имаше друга форма: очертанията й бяха прекалено правилни (красиви, но някак си математически точни), устните му — сурово стиснати. Косата — руса, очите — хипнотично втренчени, светлосиви, почти безцветни. Андрей с учудване откри, че устата и очите на Мстислав са му познати. Познати са му и дяволски му харесват. Изведнъж той си помисли, че този човек е имал твърд нрав и сигурно е бил способен на дръзки постъпки. Да, безспорно той го бе виждал някога. Мимоходом. Много отдавна. Преди около десет-дванайсет години. Къде и при какви обстоятелства? В Леонов ли? Или в Гагарин?… Не, в Корольов. Беше под прозрачния като въздух керамлитов похлупак на наблюдателната площадка на полигона за изпитания на малкотонажни флаинг-машини¤ — лунната корабостроителница „Перун 2“ демонстрираше новото си произведение: дванайсетместния космодесантен катер „Циклон“. Бяха дошли да гледат предимно професионалисти, свързани с работата в Далечния космос, тъй като „Циклон“ бе специално създаден с оглед работните условия в лунните системи на далечните планети. Бяха дошли десантчици, баражиращи пилоти, рейдови пилоти, орбитни монтажници и дори пилоти на кораби за далечни рейсове — „циклон“ бе разпалил любопитството им. Новото странно произведение не приличаше на никоя космодесантска флаинг-машина от онзи период. Четирикракият подвижен „Казаранг“, остроносият „Буран“, капковидният „Сироко“ и куфарообразният „Блицард“ по форма нямаха нищо общо с новия дракар. Черна пирамида с изпъкнали стени (сякаш отвътре я издуваше напъхано в нея кълбо), по ръбовете й — хълмистообразни шлюзови преддверия и вдлъбнати вакуумлюкове, роторно-струйни мотори с двойни блестящи пръстени. „Няма да излети! — шегуваха се полугласно помежду си младите пилоти. — А ако излети, веднага ще започне да се превърта около всичките си оси!“ „Бърлога на диви котки!“ — даде своята лепта Андрей. Огледа се много доволен от собственото си остроумие и изведнъж замря, както се случва в момент на сериозна опасност: главите на двамата намиращи се наблизо непознати десантчици се извърнаха бавно към него и той видя два чифта очи: едните — стоманени на мускулесто сурово лице и другите — хипнотично втренчени, безцветни. Десантчиците огледаха остроумния, а с него и всичките „младоци“, обърнаха се и отново замръзнаха като изваяния със скръстени на гърдите ръце. Нищо не се случи, но всеки от „младоците“ се почувствува така, сякаш го бяха хванали вежливо за яката и здравата разтърсили. Жалко зрелище: купчина „млади петлета“, до които бяха замрели две „диви котки“ (на ръкавите си десантчиците имаха емблеми с муцуни на кугуари). По-късно той разбра, че човекът със скулестото лице и стоманените очи е Дейвид Нортън — често го срещаше в лунната столица. Ала „човека с безцветните очи“ му се случи да срещне отново едва сега. Значи това беше Мстислав Бакулин…