— Принцът върху граховото зърно — изкоментира Аверян. — Впрочем за последен път в този рейс си принц. Тия дни колегията на УОКС трябва да те утвърди за капитан на „полилея“ — въпросът е решен. Андрей Тоболски — капитан от Далечния космос… Добре звучи…
„Звучи — помисли си Андрей. — Жена, другар, приятел. Другар, приятел, жена…“
Хвърли „граховото зърно“ зад гърба си, стана, заповяда на автомата да прибере светофилтрите. Приближи се до закачалката с дрехите.
— Исках да те попитам нещо, но забравих какво беше?… А, да! Какво всъщност трябва да правя на борда на „Анарда“?
Примижавайки от нахлулата светлина, Копаев отвърна:
— Зависи за чии интереси…
— За вашите, естествено. На вашето ведомство.
— Нищо.
— Тоест, как така нищо?
— Нищо в абсолютния смисъл на тази дума. — Копаев вдигна рамене. — От една страна, на борда на „кашалота“ ти си официален гост — технически експерт. От друга — приятел на Аган. Тъй че занимавай се по малко с работата си, прави компания на приятеля си. Закъде да бързаш, има време. Цели две седмици. „Байкал“ няма да замине без теб.
— Ни най-малко не се съмнявам.
— Като се върнеш обратно, не забравяй да споделиш с мен впечатленията си.
— Това ли е всичко?
— Общо взето — да.
Андрей пъхна главата си през отвора на пуловера и погледна Копаев:
— А по-конкретно?
— По-конкретно… — Аверян впери очи в златната емблема на пилота, сякаш я виждаше за пръв път. — По-конкретно, предполагам, че Аган ще се радва да бъдете заедно. Но ако неочаквано забележиш, че по някаква… дори и да е необяснима причина присъствието ти започне да му дотяга — веднага се махай оттам. Незабавно! Остави приятеля си на мира. Поне за известно време.
— По друг начин аз не постъпвам.
— Е, знаеш ли… всичко става…
Копаев седеше неподвижно, видът му беше уморен и като че ли малко виновен. Андрей обу обувките си, без да откъсва поглед от представителя на МУКБОПР.
— „Байкал“ има връзка с „Анарда“ веднъж в денонощие — продължаваше с уморен глас Аверян. — Ако за едно денонощие не си забелязал на борда на танкера нещо такова… хм… странно, ще завършиш с фразата: „Поздрави на момчетата — на целия корабен екипаж.“ В противен случай условната фраза в края на връзката е: „Поздрави на всички.“ Ако ли пък там, на танкера, стане съвсем непоносимо за теб, ще ми съобщиш за това с думите: „Тъгувам, много тъгувам за вас.“ Запомни ли?
— Езикът на лицемерието е прост, не е трудно да се запомни.
— Езикът на разузнаването. И ако все пак „затъгуваш“…
— Стига, разбрах — ти ще долетиш и ще ме смениш. Диванът изскърца, Копаев стана. — Добре — каза Андрей. — Ще се опитам сам да се оправя.
— И така, да чакам ли връзката?
Андрей стисна протегнатата ръка на представителя на МУКБОПР.
— Да.
— Желая ти всичко най-хубаво! — вече някак си много искрено и топло изрече Копаев.
Андрей отвори леката бамбукова врата. В нашарения от сенките аерарий беше безлюдно както преди.
— Виж, има още нещо… — рече подире му Копаев.
— Какво? — Андрей с гърба си почувствува нещо недобро.
— Опитай се само да ме разбереш правилно и… да не ми задаваш безполезни въпроси — все едно няма да мога да ти отговоря. Аз не те лъжа, като казвам, че на танкера няма никой освен Аган. Това е истина.
— Вярвам ти — каза през рамо Андрей.
— Но ако на борда на „Анарда“ ти се случи да видиш… с една дума, не само Аган, не придавай твърде голямо значение — отмини и се направи, че нищо не си забелязал. Трудно е в такива обстоятелства да демонстрираш хладнокръвие, но се опитай. Друг съвет не мога да ти дам.
Андрей се обърна назад. Копаев, с ръце в джобовете, гледаше през жалузите блестящата на слънцето вода. Черният пуловер на гърба му бе обтегнат — ясно се четеше сребърният надпис „Байкал“. Андрей така затръшна вратата след себе си, че решетестата преградка избумтя.
На няколко метра от павилиона той забави крачка. Спря. Вълната от ярост се бе отдръпнала от него. Погледна под краката си, наведе се и вдигна едно пластмасово „грахово зърно“. Може би същото, което бе хвърлил зад гърба си, когато седеше на дивана. Потъркаля грапавото топче в дланта си. Всъщност защо само Копаев трябваше да си бие главата за цялото човечество? Защо онова, от което бе разтревожен функционерът на МУКБОПР, не трябва да тревожи в същата степен всеки, който и да е член на световната общност на хората? Да кажем, и Андрей Тоболски? На какво основание Тоболски си позволява да живее наготово? Като принц. Принц върху грахово зърно…