— Помниш ли кой пръв от нас спомена за боата?
— Добре, че не успях да спомена кралската кобра… Дланта на Валентина побърза да му затвори устата. Той с удоволствие я целуна. — Виноват, аз бях първият.
— Е, тогава си длъжен да я развличаш.
— Не, не съм длъжен. Не умея да развличам рептилии. И не желая. Умея и желая да развличам теб. Нека се навива обратно. Да изчезва по дяволите. Като някакъв таласъм се домъкна при нас, а ние дори истинското й име не знаем. Луцифер ли е? Велзевул? Израил! Или сатана? Я да извадя аз портокала от устата й и да я попитам.
— Ами извади го и я попитай.
— Размислих. Освобождаването на змийските уста от плодови запушалки е женска привилегия.
— Май че се е задавила?
— Да. И вика без глас за помощ. Такива неща са се случвали с нея и преди.
— Но къде е казано, че дългоопашатият приятел на Ева е бил албинос?
— Избелял е. Сменил е кожата си. Това му е присъщо. И името си е сменил. Имената си мени по-често, отколкото кожата. Размножил се е в края на краищата и се е разселил нашироко — сега може да се срещне във всички паркове на планетата. Виждал съм този библейски червей по брези, кестени, секвои, палми. Навсякъде. Дори по евкалипти и кактуси. На него му е все едно около какво дърво ще се обвие — вечнозелено, широколистно, иглолистно, с бодли или без бодли. Какво гледа парковата администрация?
Валентина се закани с пръст на луминесцентната боа:
— Няма да можеш да ни изкушиш! Изчезвай!
Боата помига с розовите си очи, сви се и изгасна. Птицата, чийто силует приличаше на паун, престана да крещи, разпери опашката си като ветрило — по перата й плъзнаха езичетата на лъчисти пламъци. Чу се мек женски смях и глас:
— Добър вечер, младежи!
— Вечерта е добра — отговори Валентина.
Примижал, той с удоволствие разглеждаше пламтящото произведение на майсторите на светлинната техника. Или на светлинната пластика — не разбираше много от тези неща. От Жар-птица като от огън лъхаше топлина, от перата й се сипеха искри. Тя имаше големи сини очи и благодушно-солидна походка, като тая на добряка Ван-Ванич — преподавателя по теория на опорните траектории. Стъпвайки чинно, синеокото произведение на светлинната пластика им обеща с нежен глас:
— Ех, младежи, как ще ви повеселя, как ще ви позабавлявам!…
Андрей и Валентина се спогледаха.
— Госпожо — обърна се към птицата Валентина, — извинете, но съм принудена да ви помоля да пуснете завесата.
— Да — потвърди той смутено. — Извинете ни, бързаме.
Огненоперото чудо замря на един крак и престана да сипе искри.
— Изключи Феникса, Митя — изгъгна някакъв унил тенор под пейката. — Клиентът ни е… само ни разстройва. Едно не му е по вкуса, друго му омръзнало, сега пък бърза. Нека да върви по… където си иска.
— Ама че си се вкиснал, Едик! — каза жизнерадостно Митя (гласът му идеше някъде отгоре). — Е, разкритикуваха малко твоя червей — напълно заслужено! Сами си знаем слабостите. Без такива маньоври! Шедьоври трябва да създаваме, шедьоври!
— Не мога да работя с такива хора — упорствуваше тенорът под пейката. — Трябва да внимавам за пластиката, а те се занимават с полемика. Писна ми дясното ухо от тях. И лявото също.
— Намери време да се оплакваш — каза със съжаление Митя. — Тъкмо се канех да им изсипя целия сандък на баба Серафима…
Андрей и Валентина вдигнаха глави нагоре. Жар-птицата изгасна и се чу как Митя въздъхна там някъде в тъмната брезова корона. После изведнъж додаде с тиха насмешка:
— Ама хубаво се хванаха на светулките и пантерите!
— Момчета — рече Валентина, — всичко беше интересно. Освен боата. Топлинната Жар-птица е чудесна, нямам думи за похвали! С удоволствие бихме погледали изкуството ви, но уви, ужасно сме гладни. Гладна мечка хоро не играе. Ще ви имаме предвид за в бъдеще.
— За пръв път ли сте в градината на изненадите? — полюбопитствува гласът на Митя.
— За пръв път сме в този парк. И изобщо в Новая Ляля.
— Аха, значи сте от Центъра!… Едик, дошли са ни на гости небесни жители. На родените да летят ти предложи родената да пълзи. С какво ще заповядаш да загладим вината си?
— Дмитрий, престани!Хората са гладни, а до „Уют“ има почти километър.
— Лозето не ще молитва, а… кажете, беше ли ви удобно на тази пейка…
— Да — отговори Валентина. — Починахме си и сега ще вървим много бързо.
— Не, вие ще пътувате! — Митя изсвири страшно и повика: — Зара! Бара!
Пантерите му отвърнаха с рев. Антрацитночерните силуети и двата чифта зелени светещи очи изникнаха пред скамейката. Той почувствува как по краката му меко се плъзна тежка опашка и за всеки случай ги повдигна.