Бе избрал професията си по призвание и нямаше намерение да бяга и да криволичи като заек. Обичаше си професията, усъвършенствуваше професионалното си майсторство и се гордееше с него. Да смята всичко това за „безнадеждна обикновеност“ беше най-малко несправедливо от нейна страна. А най-много — тя да се бе увлякла сериозно по някого. Вероятно този човек бе наистина необикновена личност… И ако се окажеше, че Валентина е направила вече избора си, той… нищо не можеше да измени… Оставаше му да стисне зъби и да не мисли повече за това.
Ударът в гърба беше неочакван и силен: Андрей размаха ръце, удари гърдите си в лоста на захващащото устройство, здравата „перна“ носа си в стъклото на хермошлема и изпусна заваръчния пистолет. Успя да забележи плъзналия се встрани яркозелен отблясък. Ама че работа!… Той постоя малко объркан, без да вижда нищо в мрака. Най-после се опомни, включи фаровете на раменете си и се обърна — толкова бързо и рязко, колкото му позволяваше скафандърът със залепналите за палубата гекоринги на подметките. Светлината на фаровете лизна по пътя си един от крачещите механизми на „Казаранг“ и изчезна в правоъгълната пропаст. Отзад нямаше нищо подозрително. Отзад изобщо нямаше нищо освен отворения хоризонтално-тесен изход на вакуумствора, през който се виждаше черното като африканска нощ правоъгълно парче Космос с невзрачното съзвездие Дева. Най-ярката точка на съзвездието бе светлосинята, почти бяла Спика — звездата на навигаторите…
Андрей повървя малко, осветявайки надлъж и нашир помещението на вакуумствора: порядъчно смачканото метално покритие на палубата, изподраните стени, тръбопроводите на пневмокомуникациите, телескопичните щанги на двата манипулатора на захващащото устройство, овалния корпус на дракара с висока кърма. Краката на дракара бяха свити като на паяк — с коленните шарнири нагоре. Не, каква беше тази глупост наистина — този ритник в гърба му и този отблясък!… Странен отблясък — сякаш пред носа ти са мръднали огледална врата със зелени катофоти.
Андрей включи фаровете и се наведе малко напред, имитирайки предишната си поза. Искаше да експериментира. Почака малко. Изстиващият шев върху лоста на захващащото устройство догаряше в тъмнината. Експериментът му нямаше резултат: наоколо бе абсолютно тъмно и спокойно. Никакви удари в гърба, никакви отблясъци… „Е, добре — помисли си Андрей, — отблясъкът ми се е привидял. Очите често лъжат. Но да ме излъже гърбът?…“
— Как си, шкип? — попита в шлемофона гласът на Аган.
Продължавайки да осмисля ситуацията, Андрей отвърна:
— Всичко е наред. Видът на съзвездието Дева е великолепен. Пътем проведох наблюдение на Спика.
— Случило ли се е нещо? — настояваше Мъф.
— В тъмното човек винаги се бои да не се случи нещо.
— Изпробва ли лампите?
— Можеш ли да си спомниш кога са светили за последен път?
Шлемофонът не отговори. Андрей си представи как Аган стои там пред пулта и изтрива с ароматизирана салфетка луничавите си ръце — целите в синини, драскотини и ожулени места.
— Хайде да се възползуваме от фаровете на „Казаранг“ — предложи Мъф. — Все едно ще трябва да ти го показвам как препуска.
Андрей освети „Казаранг“. Мда… Конче-вихрогонче. С грацията на машината на Уат. Или на локомотива на Черепанов. Мина му през ума слабо подозрение… Огледа носовата част на скиобразно извитото нагоре дъно, кръглите копита на краката с четината на гекорингите и с прибраните в жлебовете куки на ноктите, блестящосивата сфера на керамлитовия блистер на кабината. Задържа погледа си върху отвора на носовата част със стърчащия от него край на някакво пипало, намиращо се в корпуса на гъвкав манипулатор.