— Мъф, включено ли е нещо друго освен осветлението на борда на катера?
— Не. Катерът е полуконсервиран. Дай да включим маркучите за зареждане и кабела за дистанционния контрол. Ще провериш между другото и как действуват вакуумгифите¤.
— Действуват оперативно. Кабелът на заваръчния агрегат през цялото време беше опънат, а като изпуснах пистолета, повече не го видях.
— Изхвръкнала е пружината на фиксатора… Какво заваряваше?
— Ограничителя на лоста на захващащото устройство. Полуцилиндърът му едва се държеше.
— Благодаря ти — каза тихо Аган.
— Кои са номерата на маркучите и на кабела за дракара?
— От осми до десети включително.
— Разбрах. Очаквай да ти се обадя.
Андрей закрета към носа на „Казаранг“. Вървеше предпазливо, нащрек. Странното чувство, че ритникът в гърба всеки миг ще се повтори, не го напускаше, макар да му бе ясно, че катерът нямаше нищо общо с всичко това. Остарелите флаинг-машини от този тип му бяха познати още от времето на курсантската летателна практика и при среща с тях не изпитваше нищо друго освен жалост. Нямаше никакви основания да подозира „Казаранг“ в способност за самопроизволни действия. Беше абсурдно! Все едно да се страхуваш от ритника на кухненски хладилник. Впрочем тукашните хладилници също си имаха греховце…
Лъчите на фаровете осветиха участък от стената, целия набучен с късите хоботи на вакуумгифите. На един от хоботите висеше изчезналият заваръчен пистолет. Андрей намери нужните номера на гифите и дръпна към себе си краищата на маркучите и кабелите, като предварително ги събра в един сноп за удобство. Откъсвайки с икономично усилие гекорингите от металната настилка, поклащайки се и ругаейки наум безтегловността, с рязък наклон на тялото напред той повлече маркучите и кабелите към дракара. Приличаше на волжките бурлаци от поразителната картина на Иля Ефимович Репин.
— Готово, кеп! — съобщи той на Мъф и колкото за лице подръпна подпорните муфи на щепселното съединение. — Твоят „Казаранг“ е вързан. Аз ще се отдръпна малко встрани, а ти накарай този музеен експонат да изпъне краката си.
— Разбрах, шкип. След зареждането ще дадеш звукова парола за контакт. Ти ще командуваш катера.
Андрей се запъти клатешком към външния край на палубата при изхода от вакуумствора. Тук палубата свършваше в звездно-черната пустота. Бяха се запазили две секции от перилата на релинга¤ (някога във вакуумстворовете са правили перила!). Беше се запазил и надписът по края на медното занитване: „Анарда“. Танкерът бе от клас „далечен — АН“, последният от танкерите-ветерани от знаменитата венерианска флотилия… Решението да бъде свален от транспланетните линии бе закъсняло с около десет години.
Гледайки звездите, Андрей внезапно намери обяснение на удара в гърба си: газов метеорит! Простотата на обяснението го порази неприятно. Бавно съобразяваме, шкип, всички данни за догадката ти, може да се каже, ти бяха подръка. А най-главното, беше ти „подръка“ правоъгълната хищна уста на вакуумствора, зейнала в ледената тъма. Буците втвърдил се газ със сложни траектории на скоростни миграции не са рядкост в лунните системи на Далечния космос.
Долу (ако се гледаше от края на палубата) звездно-черната пропаст преминаваше рязко в антрацитночерна, абсолютно беззвездна бездна. Бездна в бездънния свят на звездите, овеществен образ на самата Безкрайност… Човек трудно осъзнава, че в действителност е точно обратното: пред очите му е само един голям щит — нощното полукълбо на ледения Япет, който на всичко отгоре е в конуса от сянката на Сатурн. Не току-тъй философски настроеният персонаж от „Махабхарата“ Мену казва: „Отвъдпределното, Онова, Самосъществуващото няма образ.“ Жалко! Илюзията за овеществения образ на Безкрайността е едно от най-редките и внушителните.
Направи мах с крака между вертикалните опори на перилата — от палубния клюз¤ се плъзна и разгъна като змия осигурителното въже. Андрей хвана крайната кука-ключалка, изгаси фаровете, закачи я на колана си, с плавен тласък катапултира навън от вакуумствора; сви неволно глава в раменете си, зашеметен от многогласния пукот в шлемофона.
Зелената бордова светлина го заслепяваше, облицовката на борда едва-едва се виждаше в мрака, а шлемофонът му се пръскаше от пронизително напевно цвърчене — сборен хор на най-малко милиардна армия насекоми-жътвари. Той се опита да разбере откъде тук, в задния двор на системата на Сатурн, може да се носи в ефира такъв мощен радиопукот. Сви рамене, доколкото му позволяваше скафандърът. Многогласният хор бе по-скоро забавен, отколкото неприятен.