— Кеп, чуваш ли ме? — каза Андрей.
— Да, прекрасно.
— Връщам се. Затваряй вакуумствора.
— Внимание! — с капитански глас изкомандува Мъф. — Не стой в створа на вакуумпалубата!
Андрей почувствува ледени тръпки по гърба си, като си представи колко гръмогласно и нелепо повтаря шпикерът командата в утаилата се тишина на отсеците, каютите, коридорите на този всъщност мъртъв кораб. Илюминацията на „Казаранг“ угасна. Палубата потрепера, беззвучните челюсти на вакуумствора се затвориха. Андрей включи фаровете на скафандъра и тръгна към тъмния отвор на люка в шлюзовото преддверие.
— Прекъсвам връзката — предупреди го Мъф.
Андрей машинално му издаде „квитанция“:
— Разбрах, край на връзката, край… — Той стоеше до входа в преддверието и разглеждаше стената.
Самата стена не представляваше нищо особено — монолитен участък от вътрешния корпус, изработен от модифициран метал. Наистина, мръсничък участък, но работата беше другаде: плъзгайки се по протежението на този монолит, светлината на фаровете изскубна от тъмнината ивица, по-точно верига огледално блестящи петна…
Петната блестяха като току-що измити огледала. Абсолютно огледални капки! Размерите им бяха малко по-големи от човешка длан. Веригата им пресичаше стената малко косо във вид на пунктир. На едно място (на равнището на гърдите му) в пунктираната верига липсваха две петна и Андрей моментално съобрази къде бяха недостигащите „брънки“… Простата и ясна версия за газовия метеорит неочаквано се усложняваше. Поточно — отиваше по дяволите, защото новопоявилото се стенно украшение пораждаше други асоциации. Например такива: някой (да предположим, за развлечение) бе облял десния борд на танкера със струя от импулсен пожарогасител-разпръсквач, зареден с живак; струята бе влязла в отворения вакуумствор и по пътя си го бе ударила силно по гърба на скафандъра… Но откъде, дявол я взел, ще дойде тази струя? Та нали на десния траверс космическото пространство беше чисто? Нямаше нищо подозрително. Нищо по-подозрително от съзвездието Дева.
Той пипна предпазливо най-близкото петно. Огледалната повърхност не се огъна под натиска на пръстите му и дори не се набръчка, макар че огледалото беше странно меко на пипане. Натисна по-силно — една трета от дебелината на китката му, преодолявайки бавно съпротивлението, потъна в огледалото. Това го порази. Сякаш покриващият обратната страна на огледалото метал бе загубил твърдостта си!… Така току-виж на шега ръката му стигне през стената в скафандровия отсек… Впрочем той съзнаваше, че това е някаква необикновена илюзия. Дръпна обратно ръката си. Отскочи разтревожен назад, но не можа да измъкне дланта си от лепкавия капан: блестящата субстанция беше леплива като гъста смола. На ти теб „илюзия“!
Той погледна зашеметен металното покритие на ръкавиците си. Нямаше никакви повреди. И никакви следи от блестящото вещество. Тайнствената „безследност“ на лепкавия блясък му напомни „парцала“, залепнал за вратата на хладилния бокс…
Със закъснял страх Андрей отстъпи от стената, вдигна ръката си до стъклото на хермошлема и погледна светлинния сигнал на радиометъра, монтиран в ръкава му. Нивото на радиация беше нормално (естествен фон за тукашните условия). Едновременно погледна и часовника си. Отново впери очи в „меките огледала“, без да знае какво да предприеме. И едва сега забеляза, че петната постепенно се стопяваха. Всяко „огледало“ сега бе по-малко от дланта му. Сигурно тази блестяща гадост скоро съвсем щеше да изчезне… Той се запъти бързешком към противоположния край на палубата и освободи осигуряващото въже.
— Мъф, връзка!
Мъф мълчеше. Той повтори извикването си и хвана крайната кука-закопчалка. Чу гласа на Аган:
— Още ли си в отсека?
— Не. Отвори ми вакуумствора. Впрочем… — Той се бавеше, съобразявайки какво да прави. Помисли си: „Който иска с един куршум два заека…“ Запрати куката-закопчалка и каза: — Впрочем няма нужда.
Разбира се, по-разумно беше да се помъчи да хвърли един поглед на гърба на скафандъра.
6. Петното на Япет
В шлюзовото преддверие осветлението също бездействуваше. Светлинните сигнали на радиационния и газо-химическия контрол мигаха лениво, беше тясно и мрачно. Андрей не включи фаровете — не искаше да вижда мръсните стени. Овалните люкове бяха очертани по краищата на капаците си със светещи контури — червен и жълт; двата люка бяха херметически затворени, обаче оранжевото око на автомата, който отговаряше за херметизацията, не бързаше да се покаже — сякаш нарочно. Най-после изплува като луна — мъждиво, зацапано с нещо.