Отгоре заедно с въздушните струи нахлу залп снежен прах. Фунията на въздухоотделителя започна да се покрива със скреж и бързо да побелява; скрежът се спускаше на огромни езици по стените. На капака на люка с жълтия контур светна надпис с яркосини букви: „Барично равновесие. Изходът е отворен.“ Андрей вече знаеше, че тукашните надписи са предназначени предимно за оптимисти, и чакаше търпеливо. Съдейки по състоянието на бордовите обслужващи системи, на „Анарда“ отдавна и грижливо бяха култивирали идеята за стоическия аскетизъм.
Капакът на люка се отмести с отчаяно скърцане, светлият овал се покри с кълба пара. Андрей прекрачи през комингса като сляп. Влажният въздух и неоправдано дългото пропускане през шлюза бяха превърнали скафандъра му в подобие на айсберг, а в топлия отсек всичко това се разтопи и сега, за да види нещо през водната ципа, забулила стъклото на хермошлема, трябваше да има очи на риба. Наистина идеята за тукашния аскетизъм би пострадала много, ако някой намереше свободно време и направеше преддверието влагопоглъщач… Наложи му се едва ли не пипнешком да се добере до своята скафандрова ниша в гардеробното помещение.
Скафандровият фиксатор в нишата действуваше нормално (невероятно, но факт!). „Може би ще успея?“ — помисли си Андрей, натискайки надолу ръчката до бедрото си. Хермовратичката на гърба му щракна и се отвори. Той измъкна ръцете си от полутвърдите ръкави, изключи бързо съединителите на вътрешните електро– и пневмокомуникации, хвана се за мокрия ръб на люка, измъкна се с гръб от скафандъра и извади краката си. Превъртя се, увисна с главата надолу над скафандъра и успя да види на тилната страна на хермовратичката две изгасващи искри огледален блясък… Знаейки от опит, че е по-добре да не ги пипа с пръсти, той хвана края на електрокабела, включен към бедрото на ТБСК (термо– и баростабилизиращия костюм) и мушна няколко пъти с щепсела местата, където преди секунда догаряха искрите. Металното покритие на вратичката беше твърдо. Това го успокои. Изглежда, „меките огледала“, каквото и да представляваха, не повреждаха облицовъчния материал. И все пак — да вървят по дяволите!…
Когато остана само по гащета, той прелетя до вратата на междинното коридорче (тази врата с квадратен илюминатор по средата му действуваше на нервите: нагоре се вдигаше лениво, а зад гърба му падаше като гилотина — току-виж отсякла му петите). Всичко беше възможно…
Андрей отвори люка на камерата за санитарна обработка. Вътре беше тясно и задушно. Той притисна до устните си респиратора (ледена свежест със сладникав мирис на медикаменти парна белите му дробове), натисна копчето и зажумя силно. Люкът се затвори над главата му, от всички страни го зашибаха пробождащи струи. После нещо звънна (той почувствува, че цилиндърът на камерата леко изменя положението си в пространството), започна да влиза топъл въздух — люкът се отвори и въздушният поток го изтласка нагоре.
В междинното коридорче се синееше тесният екран на аварийното оповестяване, зелените бутони на комплекса за стерилизация на скафандровия отсек светеха и на Андрей за пръв път в живота му се удаде да ги включи всичките, до един. Като видя през квадратния илюминатор, че в отсека се появиха кълба жълта мъгла и яростно светнаха бактероцидните излъчители, той се отблъсна с ръка от екрана и се гмурна в карпона¤ (втората врата действуваше учудващо плавно).
Ветротунелите на „кашалотите“ са оборудвани с мощни въздушни компресори — след стремителния полет трябваше да финишира, едва ли не премятайки се презглава. Андрей полежа малко на синята гравитационна пътека, за да свикне с появилото се отново телесно тегло, кихна (откъде ли имаше толкова много прах?) и тръгна към банята. Изми се старателно още веднъж с антисептични средства, макар да чувствуваше, че скърца от чистота. За трети път през последните две денонощия вдишваше медицинските миризми, от които му се гадеше, и много се надяваше, че това ще даде нужните резултати. Тревожеше го подозрението, че блестящият „парцал“ на вратата на хладилника и „меките огледала“ са от едно и също естество: не само си приличаха по блестенето, но и се стопяваха поразително еднакво — без да оставят никакви следи. Наистина имаше и една разлика: „парцалът“ се провлачваше лепкаво след пръста му, а „меките огледала“ се мъчеха да всмучат ръката му, без да се мърдат от мястото си.
Той дълго рови пакетите в гардеробното помещение, докато намери костюм по своя мярка (ако се съдеше по емблемата, беше от бившите запаси на втория пилот на „Анарда“). Облече го с погнуса. Материята беше избелялолилава, панталоните — къси, с лоша кройка, куртката — тясна в раменете. Ни в клин, ни в ръкав си помисли, че никога няма да се съгласи да работи на такъв „кашалот“. Но веднага му стана съвестно — сякаш бе оскърбил, без да иска, всички пилоти на космически танкери. Виж го ти какъв сноб бил! Ще се съгласиш, къде ще се денеш. Не само на „кашалот“, но и на люгер дори ще се радваш, само и само да имаш възможност да летиш. Като ти чукнат петдесетте, че и отгоре — ще се радваш и на най-обикновения тендер. Ако имаш късмет със здравето, ще караш до шейсетте в орбиталните превози или в транспортното обслужване на космическите станции, корабостроителниците и терминалите. А после — както и да го въртиш — идва почтената старост на дъното на атмосферата. Но какво представлява тя? Вила? Риболов, който след една седмица ще ти омръзне до смърт? Празни приказки край огъня в компанията на млади и невъзможно самонадеяни покорители на Космоса? В най-добрия случай ще преравяш старите документи в архивите на УОКС или ще поемеш шефство над младите пилоти и всички в хор ще те уверяват, че вършиш много полезна работа, а младоците, след като изчерпят целия запас от мъдрите ти наставления, при първото си излизане в начална орбита ще почнат да съчиняват вицове за теб, за да смъкнат от себе си напрежението преди стартирането на кораби от такава класа, тип и категория, за каквито ти навремето не си могъл и да мечтаеш.