Андрей държеше в ръката си хлъзгавата и студена бутилка. Неочаквано забеляза, че избягва да пъха ръцете си в джобовете на неприятния костюм — погнусата му не бе изчезнала. Отби се в каютата си, отвори последния пакет дрехи, които беше взел от „Байкал“, и се преоблече, вдишвайки с удоволствие ароматната свежест на белия пуловер. Докато се преобличаше, мислеше за срещата си с Аган. Ненадейно пред очите му изникна една картина от миналото: затъналият в размразената дупка в реката елен… Да, с елена всичко беше по-просто. Но дявол да го вземе, къде трябва да скочи, за да спаси Аган от бедата?… Впрочем не беше ли вече късно да го спасява? Колко от истинския Аган бе останало в този екзот? Може би това вече не бе Аган?… Помещението на командната кабина е слято илюзорно с космическото пространство: вдлъбнатият таван и стените представляваха екран. Подът също е повърхност на екран (с изключение на белите плашери¤ на въртящите се кръгове на двойката кресла). Танкерът висеше над сгряната от слънцето страна на Япет. Над главата му беше сърпът на Сатурн, обкръжен от пръстена. Модернизацията на пилотажното и навигационното оборудване на „Анарда“ правеше командната кабина твърде съвременна. Отпред бяха сдвоените кресла за първия и втория пилот, по средата — двете кресла за капитана и щурмана (Аган вече трябваше да му ги е демонстрирал, но, изглежда, му бе трудно да се реши). От двете страни на капитанското и на щурманското кресло изпод подовата настилка се подаваха сегментите на ротопултовете, които приличаха на колесни задвижващи механизми в старинен параход. На плашера, близо до щурманския ротопулт, се бе разположило като розово облаче едно необичайно за тази обстановка надуваемо кресло. В него седеше Аган. В краката му бяха разхвърляни в безпорядък демонтажни инструменти, през меката облегалка за ръката висеше преметнат кабел с пистолет-резач на края. Кабелът, навит на колелца като змия, изчезваше зад вратата на координаторската кабина. Андрей надникна през отворената врата. Преградката между координаторската и съседната кабина беше безмилостно унищожена: грубо нарязаните метални плочи с разтопени от плазмената температура краища стояха изправени покрай стените заедно с измъкнатите от контактните процепи тънки като крехък лед блокове на апаратурата. Орбиталните монтажници винаги разширяват твърде тесните кабини за сметка на ненужното в орбиталната база помещение на координаторите и на потенциалния комендант не му оставаше нищо друго, освен да спазва това правило — днес той доста се бе потрудил. Сякаш обезкуражен от извършения разгром, той седеше неподвижно, подпрял с юмрук жълторусата си глава, ръкавът на червено-синия му комбинезон бе изгорен малко над лакътя. От координаторската кабина се носеше мирис на изгоряло, чуваше се шумоленето на включената на пълна мощност вентилация.
Андрей се отпусна в щурманското кресло. Погледна потъналия в мислите си капитан и едва сега видя на сфероекрана зад гърба му носещия се в пространството вдясно от борда „Лемур“. Фаровете на вакуумния кибер-монтьор бяха изгасени, манипулаторите — прибрани, но обективът на видеомонитора му беше отворен. Андрей веднага разбра защо е станало нужда Аган да извежда навън „Лемура“, но реши засега да се въздържи от въпроси (макар да му бе интересно дали киберът бе успял да свали огледалните петна). Отвори бутилката. Аган го гледаше. Задълбочено-замислено, без да мига. Гледаше го не в лицето, а сякаш го разглеждаше в общ план. Така разглеждат обикновено непознат предмет. Андрей премести погледа си към хоризонта на Япет и отпи от бутилката. Чувствуваше, че капитанът не сваля очи от него.
— Защо си тук? — каза тихо Аган. — Бих предпочел да видя на „Анарда“ друг експерт.
„Многообещаващо начало“ — помисли си Андрей.
— Не ти ли харесва моя милост?
Последва дълга пауза.
— Винаги съм се възхищавал на умниците от експертния отдел — рече Аган. — Познавам почерка им. На Морозов ли е идеята?
— Да. Защо?
— Там много обичат да вадят кестените от огъня с чужди ръце. И най-страшното е, че лесно намират за тази работа наивни момчета.