Петното се виждаше добре: изображението му пълзеше бавно, със скоростта на охлюв по невидимо-вдлъбнатата повърхност на сфероекрана — малко вляво от бялата ивица на настилката, която съединяваше плашерите на пилотското и щурманското кресло. Освен удивително кръглия контур на това новообразуване нямаше нищо друго, което да поразява погледа: огромен пудинг от светлосив дим, леко набразден в центъра. Или мъгла, ако можеше да се вярва на прозорливостта на селенолозите на Енцелад.
Дебелината на „пудинга“ беше сравнително малка. Около три километра на око. Най-много четири. Трудно бе да си представи човек, че раждането на мъглявината-диск с диаметър двайсет и пет километра не е било съпроводено с изригване от съответен мащаб. И само за девет часа този колосален газов пискюл бе успял да се слегне върху равнината като геометрично правилен слой?… Беше крайно съмнително. А за хипотезата за спокойна миграция на газовете — от пукнатините към повърхността — формата на Петното съвсем не подхождаше. Един участък с пукнатини може да бъде кръгъл, но не до такава степен!… Да, именно формата на Петното вълнуваше въображението и караше Андрей да се губи в догадки. Пудингообразният диск беше неправдоподобно, неестествено кръгъл… Добре, че поне доста определено се виждаше отдалече мъгливата му плът, облакоподобните „корнизи“ и „срутвания“ на увисналите му (къде повече, къде по-малко), а на места и разлети като кисел краища. Иначе щеше да му бъде трудно да удържи фантазията си от изкушението да се потопи в света на ирационалните догадки, а ръцете си — от желанието силно да си ощипе ухото. Сега можеше вече да разбере объркването на селенолозите.
Изображението на Петното малко по малко изчезваше под плашера на щурманското кресло. Андрей премести погледа си върху светлата ивица на хоризонта. Тя беше несравнимо по-ярка от всички други, осветени от Слънцето детайли на релефа на тъмносивата, предимно ледена повърхност на водещото полушарие на Япет. Светлата ивица принадлежеше на другото полушарие, което вероятно в резултат от сблъскването с някакъв астероид беше много по-заскрежено: истински мъртвец под саван… Две смесени по състав (космодесантчици и учени) изследователски експедиции бяха извършили десант на Япет. И двете бяха направили извода, че тази луна, обезобразена съвсем нормално в миналото от сеизмичната активност на недрата й и от метеоритните бомбардировки, сега е мъртва като камък. Скърбящият Космос бе загърнал вкочанените й останки със снежен саван. А сега излизаше, че мъртвецът се бе размърдал…
— Тук „Байкал“! — изреваха внезапно тонфоните. — „Анарда“, чувам сигналите ви! Кой приема?
Аган намали силата на звука и погледна Андрей.
— „Анарда“ за „Байкал“ — каза Андрей. — Приема Тоболски. Здравей, капитане!
— Здравей, шкип! — гласът на Валаев стана по-топъл. — Страшно се радвам да те чуя!
— Взаимно е, Ярослав, взаимно! Как върви разтоварването?
— Горе-долу. Нали ги знаеш тукашните клиенти. С една дума — провинция. — Валаев въздъхна. — Но след два дни предаваме „полилея“ в ръцете на екзоператорите, а ти си добре дошъл на „Байкал“. Масацентровката ще я направят под твое ръководство. Домъчня ли ти за нас?
От Андрей за малко не се изтръгна чистосърдечното „да, много“, но си спомни за Копаев и навреме спря езика си:
— Ами… как да ти кажа? Тук не ми остава време за емоции.
— Какво става с вашата радиовръзка? В ефира е истинска паника: всички до един са разтревожени от мълчанието ви. Разправят, че при вас се появило някакво ненормално петно, вярно ли е?
— Белезникава мъгла във вид на облак. Един такъв кръгъл… Не е идеално кръгъл, защото краищата му тук-там са деформирани — разлети, но все пак е твърде кръгъл. Мисля, че той влияе на радиовръзката.