Ветротунелът го препрати направо до вратата на междинното коридорче. Вратата се отвори плавно и той полетя по инерция в тесничкото помещение, където преди час и половина бе манипулирал с копчетата за санитарна обработка, и в движение се залепи до стъклото на квадратния илюминатор: в скафандровия отсек беше светло и чисто. Нещо го накара да погледне екрана за аварийно оповестяване и почувствува как косата му се изправя. В небесносиния екранен правоъгълник зееше антрацитночерна петопръста дупка — сякаш някой бе пробил с лявата си длан повърхността на екрана. О, велики Космосе!…
Но това не беше дупка: илюзията за вдлъбнатина се създаваше от контрастния черен цвят на плоския отпечатък върху светещата синева. Андрей веднага разбра всичко, отскочи инстинктивно назад и си удари силно главата в носещия се във въздуха фотоблинкстер: „По дяволите!“ Свали блокировката от автоматичната ключалка на вратата на скафандровия отсек и бързо напусна коридорчето, сякаш се спасяваше от пчелен рой.
Вратата се задействува зад гърба му с бързината на гилотина: „ппфф-крък!“ Като дойде на себе си, той се извърна във въздуха и се долепи до илюминатора, за да погледне отново черната длан — все още не можеше да повярва на този кошмар. Отдалече „черната следа“ вече не приличаше на дупка — беше плоска. В преддверието и през ум не бе му минало да сравни размера на отпечатъка с дланта си. Трябваше да сравни… както си му е редът… обаче той твърде добре разбираше, че няма да го направи. Няма да се докосне до черния силует. За нищо на света. Пък и нямаше смисъл. Преди час и половина, излизайки от преддверието, той се бе отблъснал с лявата си ръка от екрана. Щом видя дяволския отпечатък, си спомни и разбра всичко, но едва сега намери в себе си смелост да си признае. На борда на „Анарда“ той бе видял една-единствена „черна следа“ — своята собствена… Много мило!
Андрей се отблъсна с крака от преградката и заплува покрай шкафчетата в гардеробното помещение.
Ръцете му извършваха машинално предстартовата подготовка. Мозъкът му бе парализиран от мисълта за пълната необратимост на положението, чувствата му — от ужас. Също като при падане в пропаст: летиш в условията на безтегловност, но прекрасно знаеш как всичко ще свърши. Тогава, в Хималаите, за щастие падането свърши с дълбоката преспа на склона и с изподрасканата му физиономия. Тук безнадеждността беше пълна. „Меките огледала“ го бяха докоснали през скафандъра и сега той всъщност беше от един бранш с Аган и другите екзоти. „Черната следа“ е аргумент, против който не можеш да риташ. Всъщност всичко, с което живееше и дишаше първият пилот на „Байкал“ Андрей Тоболски, се бе строшило на парчета… Сега, прекрачвайки комингса на шлюзовото преддверие, измъквайки се от тъмния вакуумствор, той мислеше само за това. За нищо друго не можеше да мисли в момента.
В затворения вакуумствор бе много тъмно — в очите ти да бръкнат, няма да видиш. По думите на Аверян екзотите виждали в тъмнината. Той нищо не виждаше. Абсолютно нищо… През цялото време претегляше вътрешното си състояние на везните на усещанията, опитвайки се да улови някакви признаци на екзотични изменения. Нямаше никакви признаци. Абсолютно никакви. Дори от прословутия отровно-железен вкус на езика нямаше и помен. Не беше го почувствувал в командната кабина, не го чувствуваше и сега. Но вече поне знаеше как стоят нещата. Нали Копаев му бе казал, че чрез докосване до действуващ екран екзотите могат да се освобождават от „чуждия заряд“. За известно време. Именно това им бе позволявало да минават без усложнения медицинските прегледи на специалната карантина. Такива ми ти работи, експерте… Както ти предсказваше Аган, най-интересното те очаква занапред.
— КА-девет. Контакт. Отвори хермолюка.
Бордовите сигнали на „Казаранг“ пламнаха в тъмнината.
— Светлина — добави Андрей.
Примижавайки от силната илюминация, той огледа стената, където допреди малко блестяха огледалните петна. Нямаше никакви следи — сякаш изобщо не бе виждал тук блестящата гадост.