Андрей влезе в кабината на дракара, придвижи се напред до пилотското кресло, закрепи фотоблинкстера, затегна се за седалката, с помощта на пневмостяга регулира габаритите на облегалката по габаритите на скафандъра си. Включи щепселното съединение на комуникациите. Поразмърда се, да провери дали се движат свободно ръцете и стъпалата му. Раздвижи ръчките на управлението в краищата на жлебообразните облегалки за ръцете, изпробва как реагират под пръстите му дифузорите и лостовете (реагираха добре, меко) и даде команда да се затвори хермолюкът. Изведнъж съвсем ясно си представи, че някой седи в креслото на втория пилот.
Преодоля изкушението да се обърне веднага (второто кресло се намираше малко зад него и вляво), но издърпа от облегалката полутвърдия статив на огледалото. В огледалния овал се отрази задната половина на кабината: багажният твиндек¤ с товарните фиксатори, отместени към левия борд поради ненужност; отдясно — затвореният люк със зелените светлинни сигнали за херметизацията; горе — част от блистера, през чиято керамлитова обвивка като през мръсно стъкло се мержелееха щангите за захващането и едва се виждаше таванът. Естествено, креслото на втория пилот беше празно. „Нервите ми не са наред“ — помисли мрачно Андрей, премествайки контактните плъзгачи на ръчките в предстартова позиция. Кабината се преобрази: сякаш полупрозрачната обвивка на блистера се смъкна пред очите му и откри бедния интериор на вакуумствора; появиха се и екранните прозорци (като широки петна разтопен сняг) в корпуса под блистера и откриха за обзор изпомачканата палуба — Андрей не можеше да има претенции към работата на оптическите репликатори¤. Той огледа комплекта фигурни светлинни сигнали, блуждаещите светлинки на показателите по вертикалните скали и внезапно осъзна, че не възприема добре предстартовата информация. Свикнал с мигащите цифрово-буквени данни на сфероекрана, леко объркан, сега той възстановяваше в паметта си курсантските знания за светлинно-сигналната информационна система. Толкова остаряла вече, че съвременните пилоти бяха успели да я забравят.
В режима на „предстартова готовност“ катерът подаде автоматично сигнал на сервомоторите на вакуумствора — щитът изпълзя в тавана и звездно-черната пропаст се разтвори. Андрей погледна към съзвездието Дева. Очакваше го приятна изненада: редом с лъчистата Спика се появи стълбче контролни цифри за работата на флаинг-моторите. И на това да е благодарен — той въздъхна с облекчение. Шумът от въздишката му накара да трепнат крилата на зелената пеперуда на индикатора за звукозапис (на дракарите гласът на пилотите се фиксира). При някои десанти оцелялата бронирана касета с няколко само фрази на пилота е единственият ключ за разгадаване обстоятелствата около катастрофата на десантния катер.
— Информационната система действува нормално — каза Андрей. — Излизам в позиция на старт.
Катерът се разтърси. Телескопичните щанги на захващането започнаха бавно да се удължават и изведоха машината извън вакуумствора. Андрей огледа чернеещата се под катера нощна страна на Япет и се учуди на глухата тишина на шлемофона: цвърченето не се чуваше. И изобщо нищо не се чуваше. През цялата си летателна практика още не бе имал случай на такова идеално радиобезмълвие. Страшнички радиометаморфози имаше на този планетоид…
— Стартова позиция. Нищо не чувам — пълно радиомълчание. Ако се съди по индикаторите, системата за връзка работи.
Последваха три почуквания в шлемофона (сигнал за минутна готовност) и секундните мерки на времето замигаха. Андрей издърпа кабела на дистанционния контрол, огледа по навик цялата картина на индикацията, улавяйки най-главното — синхронното нагряване на стелараторите на двата флаинг-мотора. Всичко беше нормално. Ненормално беше само едно — безмълвието в шлемофона. Не бе свикнал с това, липсваха му диспечерските гласове. На стартовата позиция пилотът трябва обезателно да се чувствува в центъра на събитията, иначе деветдесет и девет на сто е сигурно, че не е готов за старта.
Спомни си как при буксирното тръгване на „Байкал“ от аванпорта на лунноорбиталния терминал „Восток-околоземен“ той се страхуваше, че мислите за Валентина ще му попречат да навлезе веднага в работния ритъм на вахтата. Но достатъчно бе само да приеме запитването от терминала, да отпрати кратък, по същество формален отговор и душевната му болка се плъзна някъде дълбоко вътре в него, сякаш улучена от струя упойващо средство. Мозъкът му попиваше автоматично информацията, бързо реагираше на радиогласовете, дозираше времето на разговорите: на един — кратък отговор, на друг — подробен рапорт. Нямаше никакво време да размишлява за своите си неща и колкото и да бе странно, винаги успяваше да доведе контактуването си с всеки от радиоабонатите до логическа развръзка, макар между тях да имаше и такива, които не отстъпваха, докато не изстискат от него всички подробности на „текущия момент“. А „текущият момент“ не бяха само голи цифри. В него влизаха и позлатеният от слънцето краешник на Луната, която доскоро заемаше повече от една трета от обзорната сферокартина в кабината, и докладът на командира на ескадрилата влекачи и ювелирно тънкият процес на отделянето в набелязаната зона, минутата на сбогуването с пилотите от влекачите, техните вечни шеги (не току-тъй ги наричаха папатаци), капитанската „десетминутка“ с късите рапорти за готовността по сектори, когато последната дума има първият пилот и се чува как диспечерите на Околоземието предават ръководството на движението на кораба на диспечерите от стартовия коридор и как старт-диспечерът веднага те предупреждава за приближаването на туер-ускорителя¤. „Разбрано, готов съм за скачването!“ Включваш автоматичната програма за сближаване („Има зонално захващане!“), даваш на сфероекрана фрагмент от обзора на опашката, разменяш с диспечера промеждутъчна информация и шариш с очи между мигащите стълбици на цифрово-буквените редове. А ето го и него, озареният от слънцето помощник. Първо той е просто звезда, астероид, после — сребрист осмоъгълник с вдлъбнати навътре стени и при сближаването дълго не ти се удава да откриеш малкия нос на миниатюрния пилотажен туер върху блестящия силует на неговата необикновена кърма. Най-после проблясват мустачките на параваните на скачващия възел. Традиционна размяна на поздрави между пилотите и капитаните, последна корекция, ален светлинен надпис „Акостиране“, мек, солиден тласък, забележимо разклатил огромния „полилей“ „Байкал“. „Допиране! Механично захващане! Скачване!“ По-нататък всичко останало става по командата на диспечера: корекция по оста в стартовия коридор, преминаване на осемте ходови двигателя на туера към режим на принудително форсиране, съгласуване параметрите на действителната и проектираната траектория, отделянето. И в две десети от астрономическата единица над еклиптиката се разнася: „Приятно пътуване!“, „Желаем ви синхронна безекция!“, „Благополучен рейс!“ Маршът „Сбогуването на славянката“ — подарък от борда на току-що отделилия се туер, фойерверки и видеотранслация на готовия за активно засилване „Байкал“. Отстрани контейнероносецът гигант изглежда просто божествено: залян със светлини кристален полилей под звездно-черния купол на безкрайния Космос. И дори „индустриалната“ на вид колона на безектора с бялата фуния на масоприемника отпред ни най-малко не разваля общото впечатление. Корабът е невъобразимо красив. Има в него нещо от романтичното великолепие на ветроходите в земните морета. Но времето не чака — тънките линии на белия кръст на колиматора¤ съвпадат с жълтите, почервеняват и главният етап на форсирането по курса започва…