Той не счупи екрана, не се опита да унищожи своята „черна следа“. И за в бъдеще няма намерение да постъпва другояче. Наистина съвсем не му е ясно как ще живее в кожата на монстър-екзот (и щеше ли да живее изобщо?), но няма да почне да се крие от хората, да лъже, да манкира при медицинските прегледи — в това беше сигурен. Скритият от хорските очи тайнствено-ужасяващ живот на Аган и другите „оберонци“-екзоти определено не беше за него. „Но нали всъщност освен шока от появата на «черната следа» не си почувствувал още нищо екзотично-странно — като досадна муха бръмчеше някакъв вътрешен глас. — Още не ти е известно какво ще стане и в момента чувствуваш, мислиш и решаваш като човек… А къде е гаранцията, че тази твоя сегашна решимост няма да се изпари, когато съвсем потънеш в още непознатия за теб свят на усещания, желания и настроения на екзот?…“ Не, това няма да го бъде, дявол да го вземе! Той ще даде да го нарежат на парчета, само и само хората да разберат какво става и да успеят да обезопасят своя свят от „мекоогледалната напаст“. Блестящите зъби на екзотите не разкрасяват човечеството.
— На вниманието на функционерите на МУКБОПР — каза Андрей, поглеждайки към оживено запърхалите крилца на индикаторната пеперудка на звукозаписа. — Важно съобщение. Моят контакт с „меките огледала“ във вакуумствора не се оказа безрезултатен — открих в себе си способността да оставям върху екран черни отпечатъци на дланта си. Не съм забелязал някакви други екзотични изменения в организма си. Край.
„Невъзвратимият“ рапорт до МУКБОПР не му донесе нито удовлетворение, нито особено облекчение. Чувството за катастрофа отстъпи място на чувството за някаква мъчителна опустошеност — това бе всичко. Сякаш бяха заменили смъртното наказание на невинно осъден с доживотен затвор в подземие. Андрей определи местонахождението си по височината, изключи флаинг-моторите и обърна катера с носа към курса. До повърхността на планетоида имаше не по-малко от дванайсет километра. Първият слънчев лъч удари иззад хоризонта в блистера на машината с внезапността на взрив. Гарвановочерното кълбо на „затъмненото“ Слънце изгря над Япет в пламенеещ обръч и започна да се издига по вертикална линия (рязката светлина на диска му буквално беше „изядена“ от поляроидния филтър). После сред звездите в кадифеночерното небе изгря в пълна парадна форма и самият владика на този край — Сатурн, гладък като глобус с лъснатата до бисерен блясък остра шпага на Пръстена.
Спускайки се надолу, дракарът пресече с инерциален полет преградата на сенките в граничната зона между тъмнината и светлината и се понесе над озарената от слънцето и обезобразената от неравностите на релефа и дупките на кратерите пустиня.
Детайлите на релефа навяваха униние. Краските бяха еднообразни, мътни (пълна палитра на „безцветността“ — от черно до светлосиво) и също навяваха униние; от време на време долу изплуваха участъци, скъпернически покрити с малки бели преспи замръзнали газове. Но местността като цяло не бе унила — тя бе страшна. Въображението подсказваше какво е ставало тук в онези времена, когато са буйствували колективно сеизмичните конвулсии на недрата и метеоритната бомбардировка. „А какво ли ще бъде, след като се развихри смерчът?!“ — помисли си Андрей, когато видя на хоризонта светлата ивица. И едва не трепна от изненада: в ушите му прозвуча хрипкава кашлица. Странният звук се люшна странно по вълната на трептящото ехо и изчезна. После се повтори. Андрей погледна с подозрение светлата ивица, по-точно хълма, който забележимо се бе надигнал на хоризонта на Петното. Помисли си: „Това са радиофокуси на Пудинга. Или електрически изпразвания. А може би и с мен започва онова?…“ Сърцето му се сви от неприятно предчувствие. Достраша го. Но както и преди не усещаше отровно-железен вкус в устата си. Впрочем Аган може просто да е измислил „вкуса“, за да се изплъзне например от въпросите. Да предположим, че екзотите така се шегуват.