От предпазливост Андрей мина високо над Петното — отначало по хордата, после рязко се сниши и зави към централната група хълмове, които бяха забележимо по-високи от периферните и заемаха сравнително неголяма площ — около дванайсетина квадратни километра — на върха на мениска на лещата. „Ако ще е разузнаване, да е! — помисли си той, отпъждайки съветите на Аган и Март Фролов да не се приближава до центъра на Петното, и едва сега забеляза мимоходом, че ехокашлиците бяха замлъкнали. — Виж ги ти какви съветници!… Нито единият, нито другият никога не са имали работа с Петното. Ами ако на самия Фролов му се случеше да бъде сега в тази кабина? Сигурно би се втурнал презглава в мъглата. Има в него нещо такова… присъщо на силните натури.“
„Казаранг“ увисна над крайния хълм от централната група. Нищо не се случи. Андрей отпусна малко мускулите си и слезе с дракара по-ниско. От малката височина се виждаше как на склона на хълма от струята поддържаща тяга се образува продълговата яма. Мъглата отстъпваше неохотно на натиска и вдлъбнатината се затваряше веднага при най-малкото отдалечаване на катера — като млечен кисел, когато духаш отгоре му. Фролов непременно щеше да измисли съответните термини: „ефект на кисел“ в началния стадий на еволюцията на „смерча-феномен“. Нещо от този род. Поразително лепкава мъгла…
Андрей забеляза малко встрани тъмносива ивица, широка един метър. Тя се открояваше ясно на еднообразния белезникав фон на мъглата и беше твърде дълга, за да не привлече вниманието му. Андрей се взря — страшно му приличаше на следа от електрическа шейна върху мек сняг. Една дълбока бразда, изровена от гъсеничната верига на някаква транспортна машина. Интересна илюзия… Той приближи катера и отново свирна от учудване: под напора на струята браздата само се огъна и пак легна (като че ли нищо не се бе променило) върху стените и дъното на кръглата вдлъбнатина. Стана му ясно, че „следата от шейна е недобре затворен процеп на разчупване в тялото на Петното.“ „Разчупване… — помисли си той. — А за какъв дявол «ефектът на кисела» пасува пред разчупването?…“
— Тръгвам по следата — каза Андрей, като правеше завой с катера. — Линията на разчупването ме води в меридиална посока: юг-север.
Това не беше съвсем вярно. По-точно — беше съвсем невярно.
Лъкатушейки като горска пътечка, пресичайки сенките на хълмовете и отклонявайки се постепенно на северозапад, браздата водеше заинтригувания следотърсач по дъга, която заобикаляше централния участък. После тя се отклони на запад, а по-нататък — на югозапад… Като да правеше кръг. Андрей реши, че обхващайки целия аномално хълмист връх на мениска на лещата, разчупването вероятно очертава дълбинното огнище на силовата дейност на планината Мъгла. В такъв случай радиусът на огнището би трябвало да бъде сравнително малък — около два километра. Наистина при условие, че процепът на разчупването се спуска дълбоко в Петното като цилиндър…
Всички предположения се изпариха моментално от главата му, когато видя още една бразда. Около един километър старата и новата „гъсенична следа“ вървяха успоредно, после неочаквано се преплетоха и изведнъж се разделиха от двете страни на насрещния хълм. Следотърсачът се обърка. Издигна се вертикално нагоре и погледна от високо. Видя много бразди. Лъкатушейки сред хълмовете, те образуваха в централния участък едва забележима объркано-дантелена шарка от вълнообразно деформирани, тук-там преплитащи се окръжности — една твърде сложна система от концентрични разчупвания. Впрочем дали бяха концентрични?… Той се вгледа внимателно и разбра, че нямаше никакви окръжности. Браздата беше една-единствена, навита небрежно към върха на Петното в многостепенна спирала. Сякаш някакво огромно същество, държейки с колеблива ръка градинарския маркуч под силен напор, бе въртял дълго струята в кръг, докато улучи нужната точка. Впрочем ето я и нея, тази черна точка между хълмовете… Приличаше на око на ураган. Едно такова миниатюрно оченце. Дупка в мъглата. Ето я началната точка, откъдето процепът на разчупването започваше своя налудничав танц — спирално кръжене…
Андрей се спусна с катера до върховете на хълмовете и все още предпазливо, готов всеки момент да се издигне нагоре, пресече първия от „дупката“ кръг на спираловидната бразда. Сърцето му се свиваше от необяснима тревога, появи се странно предчувствие за нещо опасно. Обаче хипотетично опасната местност не реагира на маньовъра на дракара. От двайсетметровата височина „оченцето на урагана“ приличаше просто на сондажен отвор в тялото на Петното, на тесен — малко по-широк от браздата — кладенец. Сондажният отвор не се хареса на Андрей — въпреки че и той не можеше да си обясни причината. Близо до „дупката“ намали скоростта практически до нулата, канейки се да приложи своя курсантски трик — вис с диферент на носа: нямаше друг начин да надникне в кладенеца. Но щом носът на катера се наклони, блесна зелена мълния и страшен удар преобърна машината.