— Не, пълзим по диаметъра му — автокартата е под носа ти… Между впрочем, докато говорехме, сме отминали точката, където беше най-удобно да изхвърлим АИСТ-а.
— Никога не е късно да го изхвърлим.
Той видя в огледалото как Бакулин отмести встрани половината облегалка за ръката и натисна бутона за изхвърляне на активирания източник на светлина.
— Голяма работа — добави Мстислав, — че няма да улучим с един километър…
— Както кажеш… — измърмори Мъф и си помисли: „И с десет да не улучим, пак нищо особено няма да се случи.“
Блестящият на слънцето ръбест снаряд, досущ като щурмански молив в метално тяло, се отдели от катера и подчинявайки се на законите на балистиката в слабо поле на притегляне, дълго време се движи успоредно с машината. Неестествено дълго… Първоначално нищожното ускорение на свободното падане не можеше да придаде на снаряда забележимо вертикална скорост и се създаваше впечатление за орбитален полет по два паралелни курса. После „моливът“ сякаш си спомни за собственото си тегло и се заспуска надолу, смалявайки се бавно на фона на кадифеночерната бърлога на тъмнината, и в един момент заприлича на златист продълговат кристал. Внезапно „кристалът“ се превърна в ярко блестяща четирилъчна звезда, едва до самата граница на невидимо пронизаното от слънцето пространство разтвори диска на рефлектора си и секунда след Бакулиновия възглас: „Ех, че красиво се движи!“, златният диск влезе косо в сянката на Кратера като в черна вода и моментално изчезна в тъмнината.
— Ако светкавицата му не откаже, ще снемем уникален филм — каза Бакулин. — Обявявам конкурс за най-добро заглавие.
— „Дяволският погреб“. Все едно никой друг освен теб няма да дойде да гледа филма. Дъното вече го видяхме с локаторите.
— Не е достатъчно само да го видим. Трябва да разберем какво виждаме.
— Точно така.
— Мъф, колко остана до центъра?
— Условната точка, хипотетично равноотдалечена от затворената крива, която… тази крива е графичен модел… Модел на какво?
— …Графичен модел на контура на горния ръб на калдерата — завърши Бакулин, имитирайки интонацията на Едуард Йонге.
Те се посмяха, спомняйки си как Теди се мъчеше да се отърве от тази фраза по време на един бордов семинар.
— Всъщност ние сме вече в центъра. — Той погледна екранчето на лидара, на чийто фон бавно се стопяваше вишневочервеното кълбо на отлитащия в пропастта АИСТ. Отвори уста да попита в какъв флаинг-режим Бакулин смята да прави видеозаписа и едва не излетя от креслото — страшен тласък откъсна закопчалките на колана през лявото му рамо.
Сякаш дракарът бе налетял на прозрачна стена и тя, след като го бе отблъснала, бе изпразнила в дъното му яркозелена мълния. После, естествено, той разбра, така му се бе сторило само, и заподозря, че машината бе обстрелвана от Кратера. Много приличаше на лъчев залп. Ударът беше тежък: ослепяваща мълния, дракарът залитна напред, късо „шварк!“ в шлемофона и ужасно силен инерционен удар в лявото слепоочие, рамото и лявото подребрие. Полузашеметен, без да вижда нищо освен стремителното редуване на разноцветни петна, той чувствуваше интуитивно как машината се преобръща в пространството. Цветните фантоми пред очите му и лупингите на „Казаранг“ се сляха в главата му в една буца, а от нея като игла стърчеше невъобразимо паникьорската мисъл: „Форсаж!“. Не разбра как успя да се удържи, но веднага щом се върнаха нормалните му зрителни усещания и в очите му вместо ярките фантоми се появи безцветният звездно-черен кръговрат, той моментално се сля с машината, без ни най-малкото намерение да отстъпва на стрелящата пропаст дори частица от секундата. Маневра „роулинг-брейк“, форсаж. Слънцето — направо по курса, много рязко претоварване. По-далече от предателската яма, по-далече и по-високо, високо-високо над ледените струи на замръзналите фонтани, над осветения ръб на калдерата. В старческите венци на хоризонта стърчеше зеленикавият зъб на нахапания Уран. Очите му щяха да изскочат, когато видя в огледалото, че креслото на командира е празно; парализира се от ужас, като откри, че Бакулин никакъв го няма в кабината. Докато мозъкът му установяваше логическата връзка между скъсаната закопчалка-фиксатор и отворения люк, мускулите му вече сами инстинктивно вкараха дракара във форсиран „брейк“ със завой.
Треперенето на ръцете му се предаде на машината — последваха тласъци на тягата на флаинг-моторите. Не помнеше как се върна в централната зона на Кратера и в какъв режим я пресече неколкократно, опипвайки тъмнината с локаторите. Хвана с лидара далечното вишневочервено петънце на АИСТ-а, който все още не бе стигнал до дъното на проклетата свръхпропаст, намали малко скоростта, за да огледа пространството. Извика, изплака почти: