— Мстиславе!… Къде си, Мстиславе?!
За това време десантчикът не би могъл да падне в пропастта твърде дълбоко. Не бе успял вероятно дори да пресече осветеното от слънцето надкратерно пространство и да докосне сянката на ямата…
— Мстиславе, обади се!!!
Секундите в очакване на отговора сигурно бяха причина за първите му бели коси. Сред хаотичното пращене и радиошумовете в шлемофона се открои твърде отчетливо ритмично чукане и му се стори, че в него има нещо невъзможно познато… „кардиограмно“… удари на живо сърце!… Косата му настръхна. Помисли си, че полудява над кадифеночерната тъма, готова за нов изстрел, и съвсем ясно почувствува с всеки свой нерв как там, в дълбочината на ямата, някой се прицелва в дракара. Още секунда и…
Не се знаеше как би свършило всичко, ако не бе разбрал навреме, че очаквайки отговор на своя зов, той, без да забележи, бе включил до предел чувствителността на приемането в бордовия радиотелефон и сега наистина чуваше пулса или биенето на Мстиславовото сърце. Като допълнение успя да забележи далече долу блестяща искрица. Не почувствува тласъка на машината. Малката искрица приемаше стремително очертанията на искрящ от слънчевите лъчи скафандър.
— Мстиславе, защо не отговаряш?
И отново — странични радиошумове. Окованият в броня десантчик падаше покорно в пропастта с главата надолу — ръцете и краката му бяха неподвижни. Дали не бе зашеметен от удара?
— Командире!…
Не последва отговор.
Оставаше само един изход: маневрирайки, да се опита да го хване в отвора на хермолюка — като риба със сак.
Едва успя да наклони машината и широко разтворените недра на Оберон го хванаха внезапно самия него в сака на своята тъма. Дявол да го вземе!… Потърси с поглед сините и пурпурните светлинки на Мстиславовия скафандър. Със същия успех щеше да шари с очи, ако се беше гмурнал в цистерна с мазут. Но фаровете уловиха в тъмното блестящия скафандър: „Витяз“ се намираше почти над главата му, на три метра от блистера. Това бе добре дошло.
Действувайки предпазливо с моторите за реверс, той наклони „Казаранг“ наляво. Не беше достатъчно да изравни скоростта на машината със скоростта на свободно падащия в пространството десантчик — трябваше освен това да се прицели точно. Най-после скъпоценният улов се плъзна в хермолюка.
„Скафандърът на командира е започнал по-силно да блести — отбеляза машинално мозъкът му. — От какво ли ще е!“
С помощта на огледалото и с ювелирно-точни движения на ръчките за управление той ориентира кабината и така я приближи на заден ход до десантчика, че безчувственото тяло на командира се премести от твиндека в носовата част и легна в креслото като в калъф. Сега му оставаше да затвори хермолюка, да изравни катера, да му придаде не твърде рязко ускорение (макар че направо изгаряше от желание да се махне оттук с форсаж). Когато наближи набраздената със сенки и надупчена с „ледени“ кости околност на ямата, отзаде му, далече долу, лумна бяло сияние. Той дори не се поинтересува какво бе осветил АИСТ-а. Включи автопилота и вече се канеше да освободи скафандъра си от фиксаторите, но огледалото го спря: Бакулин се размърда и сам се зафиксира в креслото.
Той не каза нищо на командира си. Знаеше, че ако сега произнесе само една дума, ще настъпи реакция и няма да може да изпълни точно маньовъра за кацане.
Машината се плъзна като със ски по полегатата страна на ледената тераса и спря. Едва сега той почувствува, че ръцете му треперят. Като си представи, че можеше и да не успее да хване командира над Кратера, целият се изпоти. Вторият лъчев залп от пропастта сигурно щеше да унищожи всичките му усилия… Погледна Бакулин в огледалото: странният блясък бе вече напълно изчезнал от небесносинята повърхност на скафандъра му. Сините и пурпурни светлинки спокойно мигаха по контурите на „Витяз“, като че ли нищо не се бе случило.
— Мстиславе, как се чувствуваш?
— Отлично.
— Не е вярно.
— А защо трябва да се чувствувам зле?
— Нали беше в безсъзнание няколко минути!
— Няколко ли?… На мен ми се стори, че само миг. Малко ми е замаяна главата… — Бакулин си пое прекъслечно дъх, сякаш изхлипа. — А иначе е… съвсем поносимо.
— Как ще е съвсем поносимо?… Замайването на главата е първият признак на мозъчното сътресение.