— Не крещи така из целия ефир. Те вече подготвят радиомоста, могат да ни чуят.
— И какво от това?
— Като ни чуят, ще заповядат да се връщаме.
— А ти не мислиш ли да се връщаш?
— Не — отряза Бакулин.
— Мога ли да знам защо?
— Защото на Елдер ще му се посвиди времето да подготвим „Казаранг“ за основния десант и току-виж сметне за възможно да се оправи в такава обстановка само с „Циклон“. Може да не се съмняваш, че резервният „Циклон“ Юс ще остави на рейдера… Накратко, докато аз имам право да заповядвам тук, „Казаранг“ няма да полети към рейдера.
— Май не се доверяваш на Елдер…
— Да. Елдер твърде много се доверява на Оберон.
— А ти как би… на негово място?
— Аз ли? „Казаранг“ и двама десантчици — на Ледената плешивина. Напълно достатъчно е да се взриви фугас и да се получи сеизмограма на този район.
— Останалите — в Кратера ли?
— Не. Двама на „Циклон“ — за разузнаване на Кратера. Останалите — с втория „Циклон“ за подсигуряване на разузнавачите. Лъчев залп с такава мощност не е страшен за „Циклоните“.
— Не е страшен… Беше ли включен видеозаписът?
— Той и сега е включен. Защо?
Мъф не му отговори. Нека на борда на „Лунна дъга“ Мстислав сам, със собствените си очи види какво и как е било.
— Беше ли съпроводен залпът с нещо особено? — попита настоятелно командирът.
— А самия залп да не би да го смяташ за нещо обикновено?
В шлемофона се появи слаб звук, приличащ много на сподавен стон, и той видя в огледалото как Мстислав вдигна ръцете си нагоре. „Изглежда командирът силно си е ударил главата“ — помисли разтревожено Мъф. Квалифицираната помощ се отлагаше за неопределено време — безполезно беше да уговаря Бакулин.
— Къде се намираме? — попита командирът.
— Там, където ни е заповядано. В южната зона на район А. — Той стана от креслото.
— Мъф, къде?
— Трябва да изляза да огледам машината.
— Не съм ти давал разрешение да излизаш.
— Ами значи ще ми дадеш.
— Не, няма да ти дам. Благоволи да заемеш работното си място и да не го напускаш до края на десанта.
— Не може ли малко да се поразтъпча?
— Може. Включи си електрогимнастиката и масажа.
От яд той едва не се изплю в маската на хермошлема. Обаче седна и направи всичко, каквото го посъветва командирът. По тялото му веднага плъзнаха вълните на електрическите убождания и самопроизволните мускулни свивания.
— Ако трябва — добави Бакулин, — аз сам ще огледам дракара.
— Не трябва — продума той. — Аз просто така…
Отказа се да му обяснява, че желанието да огледа машината се бе появило, след като го бе учудило странното усилване на блясъка по повърхността на „Витяз“. „Ударил си главата, едва обръща езика си, а се пъха сам навсякъде… — помисли той за командира с раздразнение. — Блюстител на инструкциите.“ И предложи:
— Да беше дремнал малко. Не се бой, никъде няма да отида.
— Не се боя, сам си се пази.
Мстислав млъкна за дълго.
Системата за електрогимнастика и пневмо-електромасаж в този вълшебен „Шизеку“ работеше прекрасно. Той шареше с поглед в звездно-черното пространство над главата си и му се струваше, че по загретите му мускули се търкалят металически топчета. Най-напред забеляза плаващата сред звездите искрица на радиосондата „Ехо-РЛ“. След нея премина светлата чертичка на „Лунна дъга“. Изключи масажа и я изпрати с поглед чак до хоризонта. После проследи изчезването на искрицата на втората сонда „Ехо-РЛ“. Бяха направили радиомоста по всички правила, но в шлемофона му цареше някаква изключително зловеща тишина. Никой не ги викаше за връзка. Той също реши да не предприема радиоинициатива, за да не безпокои предполагаемия сън на командира си.
Слънцето осветяваше с далечния си, но мощен прожектор левия борд на „Казаранг“. Пред тях се светлееше плосък леден език, сякаш нарязан от траншеи и дълги тъмно-гъсти сенки. Той преминаваше като мост над една голяма пукнатина, спускаше се надолу на дъговидни тераси — истински замръзнал поток, и изчезваше под барикадите от мръсножълти и йодовокафяви ледени блокове; по-нататък (чак до самия хоризонт) чудноватите детайли от релефа на Ледената плешивина се сливаха в дребни шарки върху една равнина с цвят на старо сребро и просто не бе за вярване, че някъде съвсем близо на десния траверс — само на три километра оттук, е зейнала колосалната непроницаемочерна пропаст. Той гледаше звездно-черното небе над хоризонта и отнякъде в него отново се прокрадваше страх — сърцето му се свиваше от неизразимо мъчително усещане за глуха пустота. За самота на край света. Дремещият или затворилият се в себе си, в своята болка капитан все едно че го нямаше. Странно: той виждаше в огледалото неподвижния скафандър и не усещаше присъствието на човека в него. Сякаш скафандърът бе празен. Изглежда, затова десантчиците рядко работеха по двама, а по-често по трима. И най-често — на групи. Интересно защо се бави групата? Когато няма връзка, започваш да се съмняваш дали изобщо ще се появи.