— Защо? Какво има?
— Не знам. Михайлов и Нортън пренесоха Бакулин в креслото. На въпросите им Мстислав отговори: „Дяволски ми се вие свят. И нещо става с очите ми. Предайте на Елдер самоотвода ми.“
Мъф видя как командирът, Асеев и двете звена десантчици прекратиха работата си и замряха. Асеев попита разтревожено:
— Мъф, ами ти как се чувствуваш?
— При мен всичко е наред. Обаче мога да… — искаше да каже: „… Мога да кажа какво се случи с Бакулин“, но Елдер внезапно изкрещя:
— Моля всички да мълчат! Аб, дай ми Бакулин!
Последва пауза и после — гласът на Михайлов:
— Командире, не трябва да безпокоите Мстислав. Той не бива да разговаря — изглежда, има сътресение на мозъка.
— По дяволите!… — измърмори Юс.
Паузата сега беше дълга — десантчиците, огрени от светлината на ниското слънце, стояха, без да помръднат.
— Кой има професионална медицинска подготовка? — попита риторично Асеев.
Винезе заподскача като заек към „Циклон“.
— Какъв смисъл има… — каза Джанела, — когато дори стъклото на хермошлема му не бива да се отваря…
— Глупости — възрази Лоре. — Винезе поне знае кой вътрешноскафандров инжектор трябва да задействува…
— Млъкнете и двамата — намеси се Симич (Асеев бе вдигнал нагоре леко разперените си встрани ръце). — Слушаме те, командоре!
— Десантът продължава — изкомандува Асеев. — Аз оглавявам първо звено, Елдер — второ. Тимур, помогни на взривачите.
Този път към „Циклон“ заподскача Кизимов. Началникът на рейда и командирът на групата оглавиха осиротелите звена. Асеев попита:
— Мъф, какво е станало с Бакулин?
Той му разказа.
— Сигурен ли си, че е било лъч? — попита командорът.
— Да, лъчев удар в дъното. Залп.
— Искаш да кажеш, че прилича на преднамерена атака ли?
— Едва ли. Нищо не пречеше да продължи докрай, но никой повече не ни докосна.
— С други думи, имаше достатъчно време за повторна атака ли?
„Повече от достатъчно“ — помисли си той. И отново езикът му не се обърна да даде гласност на драматичния епизод с ловенето на Бакулин над пропастта. Пък и кому ли бе нужно сега?
— Имам хипотеза! — каза Джанела. — Било е залп на ледазер. Думите „лед“ и „лазер“ са синтезирани в една. Означават рядко природно явление. Същността му се състои в това, че вътрешните напрежения на планетоида стотици, може би и хиляди години са „изпомпвали“ с електрическа енергия някакъв блок свръхчист лед на дъното на Кратера…
— А когато на блока му омръзнало „да се напомпва“ — намеси се Асеев, — на пътя на „ледазерния“ лъч случайно се оказало дъното на дракара.
— Добре — съгласи се веднага Джанела, — явлението не е рядко. Съкращавам срока до няколко месеца. Или дни.
— Или минути — не закъсня да добави Накаяма. — Но въпреки всичко ти си гений.
— Той е прав в едно — възрази му Йонге, — на този дяволски планетоид не е съвсем чисто…
Ситуацията над пукнатината, където пълзеше с лидарите звеното под ръководството на Елдер, не се променяше. Затова пък до отворения люк на „Циклон“ се показаха фигурите на десантчиците, които този ден трябваше да бъдат взривачи. (Звеното сваляше на леда някакви кръгли кутии — вероятно части от фугаса.) Мъф беше неспокоен, дори малко шокиран от мълчанието на Елдер.
— Юс! — извика Асеев на командира. — Струва ми се, че намерихме това, което ни трябва: лидарът показва дълбочина, шест хиляди метра.
Чу се как някой подсвирна.
— Не може да бъде — усъмни се Лоре.
— Намерихме входа на преизподнята! — тържествуваше Джанела. — Моят лидар показа шест хиляди и единайсет. Да се проваля в дъното на планетоида, ако фугасът не отиде надолу по пукнатината на около пет километра.
— Да извикам ли всички да дойдат тук? — попита Йонге.
— Недей — каза неочаквано Елдер. — Аз ще помогна на взривачите, а първо и второ звено — да събират и капсулират образци. Да не се отдалечават в радиус на повече от километър и половина.
Докато Михайлов, Нортън, Кизимов и Елдер монтираха и спускаха взривното устройство на петкилометрова дълбочина, „гъбарите“ си вършеха мълчешком работата. Никой от тях не проявяваше склонност „да се отдалечава в радиус“ дори на километър и половина. Изглежда, никой тук не се чувствуваше особено добре. Само Джанела, съпровождан от вярното си куче, киберконтейнера, продължаваше да върви по издадената напред тераса. Тъй като десантчикът беше в поверения му сектор за наблюдение, Мъф не сваляше очи от него: страхуваше се да не го изгуби, ако той неочаквано намислеше да скочи от терасата, но когато Джанела измърмори тихо: „О, струва ми се, че това е елмазен лед!…“, а после сдържано се засмя на нещо и още по-тихо добави: „По-нататък, кученце, ние с теб няма да вървим…“, той се успокои и премести погледа си към групата на взривачите.