— Търся да обядвам някъде, сеньори — отвърна засмян Ортис.
— Как? Нима вуйчо ви, почтеният алкад…
— Той ме изгони от дома си и заповяда да се нахраня с испанците.
— А, тъй ли? — сви вежди Балбоа. — Е, да изпълним желанието му. Испанците ви канят на обяд, който ще стане в дома на вашия вуйчо, и то за негова сметка.
— Браво! Браво! — извикаха офицерите. — Дадено!
— Голяма чест ми правите, сеньори! — каза Ортис с привидно смущение. — Но не се решавам да приема вашата любезна покана.
— Защо?
— Защото се страхувам да се скарам завинаги с него. Той е богат, а пък аз съм единствен негов наследник. И без туй имахме доста неприятни сцени…
— Я виж ти! — весело го прекъсна Балбоа. — Вие сте славен момък и твърде много ми харесвате. Не се безпокойте, ще ви помиря с вуйчо ви.
— В такъв случай с благодарност приемам вашата покана, сеньор.
— Да вървим. Ще видите, че кметът ще ни приеме твърде любезно.
След няколко минути Орасио Балбоа влезе в дома на дон Рамон, придружен от офицерите си и Ортис, който смутено се свиваше, но скрито се подсмиваше.
Алкадът твърде неприятно се изненада от неочакваното нахлуване. Не разбираше как попадна тук и Ортис. Като се спогледаха, дон Рамон малко се успокои и с истинска любезност прие гостите си, макар в душата си да ги проклинаше.
— Сеньор алкад — обади се Балбоа, — понеже преди час ме уверихте във вашата вярност към краля, искам публично да ви изкажа моята признателност. Дойдох да обядвам у вас с моите офицери и вашия племенник, когото, струва ми се, не сте приели добре. Ще ми направите удоволствие, като се помирите с него.
— Вярвайте, вуйчо — каза Ортис, — разкайвам се за вината си и смирено моля да ми простите.
— Да, готово! — викна Балбоа. — А сега заповядайде да донесат обяд.
— За съжаление обядът ни е твърде скромен, сеньори.
Гостите насядаха и слугите почнаха бързо да приготвят масата.
Алкадът заповяда да донесат вино.
Като помагаше на домакина да прислужва на гостите, Ортис успя да прошепне няколко думи на дон Рамон и го ободри.
Скоро пияните до забрава офицери устроиха бесни оргии: започнаха да хвърлят бутилки, да чупят мебелите и картините, за което сам Балбоа даваше пример. Връх на всичко беше желанието да се запали къщата от същите пияни офицери.
Силно възмутен, дон Рамон остави гостите и напусна стаята.
Оргията продължаваше, а крясъците и смеховете все повече се усилваха.
Изведнъж се чу молитва за благовестието.
— Какво е това? — запита учуден Балбоа.
— Нищо особено, сеньори — отвърна Ортис. — Навярно отецът благодари на бога за вашето пристигане в града.
— Е, нека се моли! — извика Балбоа. — А къде е домакинът — зачуди се той, като видя, че дон Рамон не е в стаята.
— Сега ще дойде.
— Така не бива — обади се Балбоа с пиянска настойчивост. — Домакинът не може да изоставя гостите си. Вървете и го доведете!
— Отивам — отвърна Ортис, като стана от масата.
— Ако не иска да дойде, доведете го!… Е, господа, напълнете чашите и да пием.
— Да пием! — подеха в един глас офицерите.
Ортис бързо напусна помещението.
Гуляят продължи. Гостите крещяха, всички наведнъж говореха, пееха, смееха се и от тихия дом на кмета се разливаха небивал шум и викове.
3
ДОНЯ ЛИНДА
Когато излезе от дома, Ортис видя дон Рамон, който със загрижено лице се разхождаше напред-назад пред вратата.
— Е? — попита алкадът.
— Съвсем са пияни. Скоро ще паднат и няма да могат да станат до утре. Изпратиха ме за вас.
— Нима искате да се върна при тях?
— Боже пази! Нека оставим пияниците и се възползваме от времето, което ни дават.
— Какво ще трябва да правим?
— Преди всичко ще ви моля да ме придружите до дон Хосе Морено и дъщеря му.
— Възможно ли е сега?
— Колкото е възможно. Да вървим!
При това неочаквано предложение алкадът потрепера и впи поглед в младия човек.
— Нали поискахте същото и от отец Линарес? — нерешително запита той.
— Откъде знаете?
— Той сам ми каза.
— Жалко! Трябваше да мълчи.
— Защо?
— Както и да е, но аз трябва на всяка цена да ги видя.
— Зная, че ще им предадете нещо твърде важно.
— Да, твърде важно!
— Господи! Какво да правя? — прошепна алкадът.
— Хайде, водете ме по-скоро!
— Не се ли боите, че офицерите…
— Успокойте се. Гарантирам ви, че нищо лошо няма да се случи. Далеч ли е скривалището?
— На две крачки оттук.
Te свиха в една тясна улица, водеща към реката, и спряха пред една жалка къщурка.
— Тук е — каза алкадът.
— В тая дупка ли са те? — тъжно издума Ортис.