— Куршумът ти за мен ли се отнасяше?
— Ти, ти? — извика слисано злощастният стрелец. — Омар Бен Амарах! Ти самият?
— Аз все още съм жив! Моли се на Аллах да е жив и този! Иди и го погледни!
Посочи ранения, който се бе плъзнал от коня и лежеше на земята. Аз вече коленичих при него и му разгърнах наметалото, горната дреха и елека. Очите бяха затворени. Смъртоносната рана се намираше в областта на сърцето. Не кървеше.
— Моят брат, моят брат! — изкрещя шейхът на маназахите, като видя по кого е стрелял.
Поиска да се хвърли върху него, но аз го бутнах назад и повелих:
— Мълчи! Не хленчи! И не го докосвай! Прекалено добре си се целил. Не му отнемай последните мигове, които още му остават! Последвай ни! Ела, Халеф, подеми го!
Халеф беше единственият, на чиято сръчност можех да разчитам. Той скочи от коня. Вдигнахме предпазливо ранения и го отнесохме във вътрешността на гробницата. Там го сложихме на земята. Куршумът беше излязъл от гърба. Брат му ни последва схлупен като в сън. След него идваше шейхът на мюназахите, за когото бе предназначен изстрелът. Отведох го при умиращия и отидох до вратата да махна на Мерхамех. Тя дойде. Лицето й беше бледо, но очите големи, изпълнени с дълбок блясък.
— Трябва ли да присъствам? — попита.
— Ти преди всичко — отговорих. — Ела при него, та погледът му първо теб да улови.
Тя го стори и коленичи при него. Зачакахме. Навън всички ездачи бяха слезли. Мюназахи и маназахи стояха, тихо шушнейки, едни до други. Един-едничък изстрел беше предизвикал тази шепнеща тишина. Едните научиха от другите колко безпричинен е бил той.
Мръсножълт, почти да го уловиш, се вихреше вън пясъчният въздух. Плътната, смъртнобледа светлина проникваше през тясната врата като злорадо хилене. Едва вчера трябваше да умре този, който лежеше на земята, а днес наистина умираше. Само един ден му бе подарен? С каква цел? Докато си го мислех, той отвори очи. Видя коленичилата пред него Мерхамех. Погледът му просветна. Взря се в нея. Забеляза червената кръв, която опитваше да изтече от него по постелята. Попипа раната. Споменът се възвърна. Не се изплаши. Вдигна ръка и посочи Хасан Бен Масхул, шейха на маназахите. После вдигна другата и посочи Омар Бен Амарах, шейха на мюназахите.
— Подайте си ръка! — помоли. Сториха го.
— Аз ви обичам! — продължи той. — Бъдете братя в живота, както аз ще бъда ваш брат и в смъртта!
Видяхме как искаше да си поеме дълбоко дъх, но не посмя. Сключи ръце.
— Мерхамех — прошепна. — Спомняш ли си какво каза? Снощи?
— Помня — отговори тя.
— Удаде ли ми се самият да се спася?
— Да, Аллах пожела.
— Платих ли си?
— Току-що го стори. Ти самият си цената.
— Значи съм свободен?
— Свободен си, свободен! — отговори тя. Прозвуча като хлипане, но беше същевременно и ликуване.
Тогава той си пое дълбоко дъх и извика със силен глас:
— Хвала на Аллах! — И прибави с все по-затихващ тон: — И благодарност на теб, о, Мерхамех… о, Мер… ха… мех…!
Гърдите му се повдигнаха и спуснаха още два, три пъти… Мерхамех ме улови за ръката и помоли:
— Ела, ефенди! Да не смущаваме смъртта, когато се спуска от небето живите да помири!
Излязохме.
Едва сега чухме как бяха успели маназахите да ни изненадат.
По-рано не ни било разказано, че мюназахите не пленили само Али Бен Масхул. Заедно с него били заловени и двама негови спътници, които обаче не били толкова строго пазени. Когато научили смъртната присъда, произнесена още завчера, съумели да избягат и да се върнат при своите. Били убедени, че пленникът вече е разстрелян, и го доложили на шейха. Той веднага свикал всички налични воини и потеглил да отмъсти за смъртта на брат си. Поради лошото време стигнал само до гроба на светеца, където щял да пренощува. Но бил достатъчно предпазлив да изпрати напред съгледвачи и те ни срещнали, без да ги забележим. Стаили се и ни пропуснали да минем. Всички бяхме плътно загърнати, но като видели известната кулеста кобила, били убедени, че ездачът е шейхът на мюназахите. Когато малко по-късно сме спрели отново да оставим конете да отдъхнат, успели — естествено веднага обърнали назад — незабавно да ни изпреварят, за да доложат идването ни на шейх Хасан Бен Масхул. Защото нямало никакво съмнение, че ние също имаме намерение да нощуваме при гроба на светеца. Така той имал време да се подготви и да ни посрещне по описания начин.
Характерът му се съгласуваше с представата, която си бях изградил за него. Той беше безогледен и жаден за мъст мъж, напълно зачеркнал от живота си понятието опрощение. Беше предприел днешната езда с твърдото намерение да отмъсти по най-кървав начин мнимата смърт на своя брат. А сега самият беше убиецът! Това така му въздейства, сякаш куршумът лично него бе улучил. Сега бе клекнал в гробницата при мъртвеца с този, когото бе искал да застреля — единият от дясната, другият от лявата му страна. Какво си говореха?