— Какво ви е известно по случая? — попита тя току-що влезлия Хатфийлд.
— Същото съобщение, написано до същия тип от „Лос Анджелис Таймс“. До журналиста Арнолд Гринър. Възможно е и някой друг да изпраща тези имейли, но ми се струва, че е тя. Нали сте чували за Кармен д’Абруци?
— Готвачката? Разбира се, има свое шоу. Понякога: го гледам, макар че не мога да готвя.
„Д’Абруци“ беше прочут и много посещаван италиански ресторант в Холивуд, прославил се с отличната си кухня. Но по-същественото бе, че Кармен д’Абруци водеше популярно телевизионно предаване, в което демонстрираше умението си да готви на красивия си съпруг и двете си чудесни деца. Това шоу, изглежда, бе прекалено перфектно за вкуса на детектив Джийн Галета, но въпреки това понякога тя го гледаше.
Галета поклати глава.
— По дяволите! Тази Д’Абруци е точно от типа жени, които нашата убийца подбира за свои жертви. Открихте ли Кармен вече?
— Тъкмо това е най-странното — обясни й Хатфийлд. — Тя е добре и нямаме проблеми с нея. Само може би е малко поизплашена, но иначе всичко е наред. Както и останалите членове на семейството й. Вече изпратихме наш екип в дома й. Проверихме всичко — който и да е написал онзи имейл, или не го е пратил, или не е успял да го довърши.
Джийн Галета поклати недоволно глава.
— Дявол да го вземе, какво може да означава това, че тя не го е изпратила?
— Може би нещо я е изплашило, не е могла да го довърши и просто си е отишла. Или пък не й е харесало кафето тук. Нищо не знаем със сигурност.
Галета се изправи, оглеждайки още веднъж кабините с компютрите и персонала около тях.
— Може ри тя още е тук.
— Наистина ли го мислиш?
— Всъщност не знам. Тя не е глупава. Все пак искам да поговоря с всеки един от тези хубавци. Мястото да остане затворено до второ нареждане. Заемете се с първоначалния оглед. Никой да не излиза, без да съм разрешила. Разбрахме ли се? Никой. Независимо от причините.
— Да, да, добре — отвърна Хатфийлд. — Ще се постарая всичко да бъде изпълнено.
И докато Хатфийлд се отдалечаваше, Джийн Галета го чу как си мърмореше под носа нещо като „успокой се“. Типична мъжка реакция. Мъжете полицаи реагираха по един начин, когато им заповядваха началници мъже, и съвсем другояче, когато началниците бяха жени. Тя сви рамене и насочи вниманието си към недовършения имейл на екрана.
Недовършен? Какво, по дяволите, означава всичко това?
39
До: agriner@latimes.com
От: Мери Смит
За: Кармен д’Абруци
Снощи остана да работиш до три часа, нали така? Работно, много работно момиче си ти! После се поразходи навън — две пресечки по-надолу, където бе оставила колата си. И какво си мислеше по пътя? Че си сама?
Но не беше сама, Кармен. Аз бях точно там, на тротоара зад теб. Дори не се опитвах да се прикривам. Толкова ме улесни. Не ми трябваха кои знае какви умения. Просто те следвах. Аз, аз, аз, аз.
Може би не си гледала новините. Или не си им обърнала достатъчно внимание. Нито си забелязала, че някой следи хора като теб. Като че ли наистина искаше да срещнеш смъртта си. Което, струва ми се, е добре. Защото и аз тъкмо това искам.
Докато те следях, се опитах да си представя какво изпитваш, питах се дали въобще си казала на скъпите си дечица да се оглеждат внимателно, преди да тръгнат да пресичат улицата. Снощи например ти даде много лош пример на Антъни и Мартина. Въобще не погледна назад. Нито веднъж.
А това не говори добре за теб, както и за цялата миловидна картинка, представляваща твоето семейство в кулинарното шоу, което водиш.
Да не говорим за това, че един ден децата ти могат да се окажат сами на тротоара. Сами, без теб. Нали така? И тогава те ще трябва да научат този толкова важен за безопасността урок от някого другиго.
След като ти самата получиш последния урок, който заслужаваш.
40
Свършваше просто така, по средата на изречението.
Но дори и недовършен, този имейл внасяше нова насока в случая. Кармен д’Абруци не бе мъртва, макар че бе получила имейл със смъртна заплаха. Това все пак бе нещо положително, нали?
Джийн Галета за миг затвори очи, опитвайки се да осмисли бързо новопостъпилата информация. Може би Мери Смит пишеше предварително своите имейли и едва след това пристъпваше към самото изпълнение на убийството.
Но защо тогава бе оставила този имейл тук? Дали не го бе направила нарочно? И дали въобще той е нейно дело? Напълно възможно бе да е написан от някой друг.
Мили боже, въпросите по този случай наистина нямаха край. Но къде, по дяволите, се криеха отговорите?
Замисли се за Алекс Крос. Спомни си нещо, което той споменаваше в книгата си. „Не преставайте да задавате въпроси, докато не се доберете до ключа към загадката. Един-единствен въпрос може да се окаже в средоточие на ставащото. Тогава можете отново да се върнете назад и да се заемете с насочващите въпроси“.