На душата ми беше леко и ведро чак докато не настана време да се връщаме обратно на свечеряване. Преди раздялата Кристин и аз си поговорихме кратко на предната веранда. Не исках да влизам отново в къщата, но и нямах намерение още да си тръгвам. Ако не ме лъжеше зрението, очите й ми се сториха зачервени. Откакто я познавах, тя вечно страдаше от резки промени в настроението си, но сега ми се стори, че състоянието й се влошава.
— Мисля, че сега е мой ред да те попитам дали всичко е наред. Наистина ли си добре?
— Добре съм, Алекс. Просто обичайните неща. Повярвай ми, едва ли ти се иска да слушаш оплакванията ми.
— Е, ако имаш предвид нещо интимно, тогава си права. Но за всичко останало можеш спокойно да говориш.
Тя се засмя.
— Интимно ли? О, не, просто съм малко напрегната тези дни. Но както винаги, сама съм си виновна. Прекалено много работя.
Знаех, че наскоро бе станала директорка на намиращото се в близост частно училище. Но като изключим това, аз действително нямах никаква представа как протича животът на Кристин. Още по-малко можех да разбера защо бе плакала, преди да се върна в къщата заедно с малкия Алекс.
— Освен това — продължи тя — миналия път се споразумяхме, че имам право да знам как вървят нещата при теб. Как се справяш? Знам, че не ти е лесно, и съжалявам за това. Въобще — за всичко, което се случи.
Разказах й накратко за случая с Мери Смит, за последното виене на свят на Нана и за това, че Джени и Деймън са добре. Не споменах Джамила, а и тя не попита за нея.
— Четох във вестниците за онези ужасни убийства — кимна Кристин. — Надявам се, че си внимателен. Изненада ме това, че една жена може да бъде толкова жестока убийца.
— Винаги внимавам — уверих я аз. Имаше някаква ирония в това, че разговаряхме за тези неща. Очевидно работата ми бе причина за много от нещастията, които се случиха между нас.
— Толкова е странно, нали? — внезапно каза тя. — По-трудно ли ти беше да си тук, отколкото очакваше?
Казах й, че за да видя малкия Алекс, за мен си струват всички усилия, но — честно казано — никак не ми бе лесно да се виждам с нея.
— Определено сме понасяли по-леко съвместния живот, нали? — попита ме тя.
— Да, но не като родители.
Тя вдигна поглед към мен. Черните й очи бяха толкова интелигентни, както винаги.
— Тъжно е, когато говориш така, Алекс.
Свих рамене. Нямах повече какво да кажа.
Тя нерешително отпусна ръка на рамото ми.
— Съжалявам, Алекс. Наистина. Не искам да изглеждам като някоя напълно безчувствена личност. Не знам точно какво изпитваш, но мисля, че разбирам положението ти. Но аз само… — Тя се запъна за миг, преди да формулира следващата си мисъл: — Просто понякога се чудя какви ли родители щяхме да бъдем. Искам да кажа, ако бяхме заедно.
Това било значи.
— Кристин, ти или наистина си безчувствена, или се опитваш да ми намекнеш нещо друго.
Тя въздъхна дълбоко.
— Нищо не правя като хората. Винаги така се случва с мен. Нямах намерение да казвам нищо, но май ще се наложи. Така или иначе стигнахме дотам. Искам Алекс да се радва на щастливо детство, с двама родители. Искам той да те познава. И не знам дали ще ми повярваш или не, но искам ти също да го познаваш. За доброто на всички. Дори и за моето.
Отстъпих крачка назад и ръката й вяло увисна във въздуха.
— Не знам какво да ти отговоря, Кристин. Но мисля, очевидно е, че и аз искам същото. Ти си тази, която реши да се премести тук, в Сиатъл.
— Знам — отвърна тя. — Ето за това исках още веднъж да си поговорим сериозно. Обмислям възможността отново да се върна във Вирджиния. Почти съм сигурна, че точно това трябва да направя.
При тези думи аз окончателно загубих и ума, и дума.
56
Ванкувър бе един от любимите градове на Разказвача, заедно с Лондон, Берлин и Копенхаген. Пристигна с полет на, „Аляска Еър“ точно навреме, за да заеме мястото си в края на дългата опашка с около петстотин „посетители“ от Корея и Китай. Ванкувър и без това гъмжеше от китайци и корейци. Това бе едно от малкото неща, които не харесваше в това иначе толкова красиво канадско пристанище, но все пак това не бе болка за умиралка.
Имаше да довърши някаква работа около някакъв филм в този град, която му отне по-голямата част от деня. За капак се скапа и настроението му. Към пет часа следобед вече се чувстваше толкова зле, че имаше нужда да излее гнева си някъде.
Знаеш ли от какво се нуждаеш? От това да споделяш с някого какво се случва с теб.
Е, може би нямаше да разкрие всичко, а само част от него или поне една идея, за невероятните неща, които бе преживял, този безкрайно странен период от живота му, тази налудничава история, както сам я наричаше.