Ето, това беше. Да рискува? Или не? Какво трябваше да стори сега?
— Аз планирах тези убийства, Трейси. Защото аз съм Мери.
Ето! Каза го. И това беше! Каза го просто така, сякаш щракна с пръсти. Аз съм Мери. Мили боже!
Тя го погледна странно, наистина странно, и внезапно той осъзна, че хрумването му не бе никак разумно и че добрата стара Трейси не беше луда. Той бе лудият. Току-що се бе издънил. И то за какво? За да се похвали малко пред една приятелка от доброто старо време? За да се разтовари? Или да се изповяда?
Тя се взираше в него, сякаш имаше две глави.
— Я повтори? Какво всъщност ми каза?
Той се засмя, а после мислено изруга.
— Това бе шега, Трейси. Май попрекалихме с дрогата. Пошегувах се. Хей, нека те закарам до вас. Нали си оставила хлапето си с някаква бавачка и така нататък. Ще се погрижа за теб. Защото ти си добра майка, нали?
57
Докато пътуваха с колата, не разговаряха много. Сега той имаше ясно съзнание каква сериозна грешка бе допуснал и се питаше дали не бе направил и други издънки. Може би още по-големи, от онези, които накрая щяха да го вкарат в капана. Като онова премеждие в Ню Йорк. Стрелбата в киното.
— Знаеш ли, напоследък бях подложен на ужасно напрежение — заговори накрая той.
— Разбира се — промърмори тя. — Вече ми каза.
Боже, караше го да се чувства като някакъв параноик, като някаква откачалка. Все пак бяха приятели от толкова години.
— На колко е сега твоето дете?
— Ами вече е на четири и половина. Чудесно момче. Стивън се казва.
Сега тя наистина започна да го плаши. Сега какво? Какво, по дяволите, трябваше да прави? Това не бе сцена от романа „Мери Смит“. Трейси дори не беше част от сюжета. Лоша работа.
Внезапно отби взетото под наем волво към крайпътната канавка. Сега какво?
— Какво има? — попита тя. — Какво ти става?
— По-добре да слезеш тук, Трейси. Не се шегувам. Слизай! Ще извървиш пеша останалата част от пътя!
— Да вървя пеша? Да не си откачил? За какво въобще ми говориш?
— Махай се от колата! Веднага. Махай се оттук, преди да съм те изхвърлил!
Това вече я накара да се размърда. Отвори вратата и се изхлузи навън, псувайки като шофьор на камион. Заради студа обви ръце около гърдите си. А после започна да крещи:
— Ти си луд. Знаеш ли? А пък аз си мислех, че сме приятели.
Закрачи напред по тъмната уличка, намираща се някъде между хотел „Мариот“ и нейния дом.
Разказвача изскочи от колата и се втурна след нея.
— Трейси, почакай! Хей, Трейси!
Лесно я настигна.
— Чакай, чакай. Съжалявам, че те изплаших, бейби. Наистина съжалявам. Хей, добре ли си? — И тогава той я застреля в гърлото, а след като тя се свлече на тротоара, изстреля още един куршум в главата й.
Само че този път изобщо не се чувстваше добре.
Този път всичко се разви лошо и дяволски го изплаши.
Защото историята бе взела връх, историята бе започнала сама да се пише и след тази промяна вече хич и не се вълнуваше кой може да пострада.
58
На следващия ден, след като отлетях от Сиатъл обратно за Лос Анджелис, отново ме налегнаха мрачните мисли за това как случаят „Мери Смит“ рефлектираше върху целия ми живот. Освен това напоследък започнах да се чувствам като някакъв колекционер на объркани или провалени връзки. Единственото, което успях да постигна с Кристин, бе обещанието съвсем скоро пак да се чуем. Безкрайно ме блазнеше възможността малкият Алекс да се премести във Вашингтон заедно с майка си, но не бързах да се радвам предварително. В миналото Кристин твърде често променяше решенията си, за да повярвам, че този път всичко, което казва, със сигурност ще стане.
Както се оказа, попаднах във водовъртежа на събитията още преди да успея да напусна терминала на летището в Ел Ей.
Новините по телевизията привлякоха вниманието ми и се спрях да видя какво ставаше.
Не можех да откъсна поглед от дежурната репортерка на екрана:
— На пресконференция тази сутрин детектив Джийн Галета, оглавяваща разследването на убийства на Холивудския преследвач, решително отрече възможността за съществуване на списък с бъдещи жертви на убиеца.
Холивудския преследвач бе прякорът, който напоследък медиите използваха за Мери Смит. А колкото до „списъка с бъдещи жертви“, аз нямах никаква представа какво имаше предвид телевизионната репортерка.
От ЛАПУ призоваха жителите да запазят спокойствие и да се занимават с обичайните си дела. Но повечето хора не вярваха на тези опити за успокояване на обстановката.