— В местния полицейски участък се появи група граждани, настояващи да им бъде показан „списъка с бъдещи жертви“, за който обаче полицията упорито твърди, че не съществува. Но дори и при това положение вече е ясно за всеки, че Мери Смит успя да докара местните жители — репортерката направи многозначителна пауза — едва ли не до лудост. Лорейн Соли, на живо от Бевърли Хилс.
Списък с бъдещи жертви? Какво, по дяволите, означаваше това? Да не би в ЛАПУ да се открили нещо, без да са го споделили с нас? Нямаше да е за пръв път.
Първият, с когото успях да се свържа по телефона във филиала на ФБР в Ел Ей, беше Дейвид Фуджиширо — един от няколкото специални агенти по случая.
— Тук всичко много се обърка — започна той. — Става дума за един измислен списък с двадесет и едно имена, започващ с реалните жертви — Патриша Бенет, Антония Шифман и Марти Лоуенщайн-Бел. Разпространява се слух, че това бил дневният ред на Мери Смит.
— И всички в Ел Ей искат да узнаят дали не фигурират в него? — попитах го аз. — Една от тези двайсет и една жертви.
— Точно така. Но има още нещо. Според слуха всеки от попадналите в списъка може да се откупи, като изпрати сто хиляди долара до пощенска кутия в Ориндж Каунти. Оказа се, че такава пощенска кутия не съществува. Проверихме всичко, но никой не иска да ни повярва. Хората наистина заплашват ЛАПУ със съдебни действия.
— В този слух няма нищо вярно, нали, Дейвид? Сигурен ли си в това?
— Няма, ако съдим по всичко, което досега ни е известно по случая. Но как, по дяволите, да сме сигурни, че знаем всичко? Ние сме само ФБР.
— Случаят вече започва да се разраства до размерите на светска хроника — отбелязах аз. — Някой успя ли да поговори с детектив Галета за този списък?
— Не знам, но… какво? — Настъпи пауза по линията. — Алекс, задръж така.
— Дейвид? Какво става там?
Чух някакви гласове, но нищо конкретно. Агент Фуджиширо се върна отново при телефона и ми каза да задържа още малко.
— Нещо става — додаде той.
Чуха се още гласове, последвани от суматоха, която бе много по-шумна. Какво, по дяволите, ставаше?
Накрая чух Фуджиширо да казва:
— Да, аз тъкмо разговарям с него по телефона. Алекс? Фред ван Алсбург иска веднага да говори с теб. Задръж така.
Не умирах от желание да говоря с Ван Алсбург, но гласът му определено ми прозвуча напрегнат.
— Какво става? — запитах.
— Опитваме се да изясним. Засега знаем само, че Арнолд Гринър от „Таймс“ току-що е получил нов имейл.
Можеш направо да потегляш към редакцията на „Лос Анджелис Таймс“.
— Не и ако има ново убийство. Тогава ще е по-разумно да се отправя направо към местопрестъплението. Трябва по-скоро да огледам всичко на място.
— Нямам намерение да преговарям с теб за това, Алекс. Ще ти съобщим какво се е случило веднага щом разберем. Междувременно…
Не можах да се стърпя и го прекъснах.
— Сър? Ало? Чувате ли ме?
Затворих телефона насред виковете на Ван Алсбург, че ме чува отлично.
После позвъних на агент Пейдж и му казах да ме информира, щом стане ясно дали Мери Смит е взела нова жертва.
59
Тази сутрин, когато стъпи на шосето с колата си, Сузи Картоулис не обърна много внимание на околния свят. Мислите й бяха изцяло ангажирани с недовършената съблекалня край басейна на къщата й в Пасифик Палисейдс и с онзи проклет строителен предприемач, който изобщо не отговаряше на телефонните й обаждания, тъй като явно предпочиташе да общува само със съпруга й. Още два такива дни и щеше да уволни шибания негодник, но преди това щеше да му подпали задника.
В последната секунда успя да забележи автомобила, паркирал покрай живия плет от подстриган кедър край съседската къща. Сузи рязко наби спирачките, за да избегне удара със смотаняка, който бе избрал тъкмо това място. Сърцето й се разтуптя. Това вероятно бе доста нескопосан начин да започне деня — да катастрофира с някаква кола само на десетина метра от нейната къща.
Хвърли бърз поглед в огледалото за обратно виждане, за да се увери, че всичко е наред.
— Съжалявам! — Имаше защо.
После отново подкара сребристия си мерцедес надолу по затворената улица, за да излезе на булевард „Сънсет“. Паркираната кола също потегли и подкара след нея, но Сузи Картоулис не забеляза това.
Цялото й внимание бе обсебено от деветгодишното момче на задната седалка.
— Добре ли си, Зак? Нямах намерение да спирам така внезапно.
— Добре съм, добре съм.
— Добре тогава. Само проверявам, скъпи. Какво ще кажеш да си пуснем малко музика? Какво ти се слуша?
Опитваше да не се държи с малкия прекалено заповеднически, но понякога наистина й бе трудно да се овладее. Закари бе чувствително момче и никак не реагираше добре, ако се почувстваше пренебрегнат. Може би ако имаше по-малко братче или сестриче… но в близко бъдеще това нямаше да се случи. Не и сега, когато Сузи се бе утвърдила като водеща на новините от десет вечерта. Най-после се бе добрала до тази светая светих на известните личности в Ел Ей. Това никак не бе малко за една млада жена, започнала кариерата си сравнително неотдавна с четене на прогнозата за времето в Тусон. Много благодаря за високата оценка. Така че сега за нищо на света не бе склонна да позволи на още една бременност да я смъкне с няколко стъпала по-надолу по стълбицата на професионалното развитие. Особено след като към нейната особа очевидно проявяваха интерес чак от Ню Йорк.
Сякаш по даден знак телефонът в колата иззвъня.
Видя, че върху е кранчето бе изписано името на съпруга й, и долепи слушалката до ухото си.
— Здрасти. Къде си, скъпи? — мило заговори тя, но беше добре, че Джо не можеше да види лицето й и така нямаше как да разбере, че бе свила вежди в израз на недоволство.
— В Маями. Мисля, че успяхме да го уредим. След малко потеглям към Палм Бийч. Разбира се, на хоризонта се задава още един ураган, та затова искам час по-скоро да офейкам оттук. Остават ни само няколко подписа, но по всичко личи, че контрактът ще мине.
— Прекрасно — рече тя с престорен ентусиазъм.
От нея се очакваше да е наясно поне с това за какъв проект ставаше дума, но всичките му договори за строителство на обекти толкова си приличаха. Май бе някакъв търговски център някъде в Южна Флорида. Но дали наистина бе така? Този плаж Вироу Бийч действително ли се намираше в Южна Флорида? Зареян нейде по крайбрежието, където някога карибските пирати бяха укривали своите съкровища? Това бе част от тяхната игра: той споделяше с нея за работата си, сякаш тя живо се интересуваше от нея, а тя се преструваше, че прелива от любопитство.
— Така че ще мога да се върна у дома още тази вечер, а не в понеделник, което е чудесно. Може би в края на седмицата ще поиграя малко голф, знам ли? Уайът най-после се реши да ме покани на Ривиерата.
— Хмм.
— Как е малкият умник?
— Сега е тук, зад мен. Почакай, не затваряй. — Сузи подаде телефона на задната седалка. — Татко е. Бъди мил с него.
Вече бе започнала мислено да нарежда графика си за деня. Ще намери някой да покрие ангажимента с пресконференцията на кмета за продължаващите убийства. Ще се обади на детегледачката да вземе Зак след тренировката по тенис. Ще телефонира на Брайън, за да се убеди, че наистина ще успее да освободи следобеда си, а после ще се обади в „Рамада“ да й запазят стая за по-ранен час. Ще уреди всичко, ще се справи, и то преди нейният съпруг „Бизнесът преди всичко“ да се е завърнал в града.
Щеше да си устрои един незабравим следобед.