Никак не ми се напускаше местопрестъплението. Имах още толкова много работа за вършене. Ако по лицето на Джийн не бе изписано силно притеснение, може би щях да й откажа.
— Дай ми само пет минути да свърша тук — отвърнах й аз. — После веднага ще сляза долу.
Междувременно бях помолил Джийн да ми направи една услуга и да се заеме с разпита на Джовани Картоулис относно фотографиите, изчезнали от портмонето на жена му. Едва ли щяхме да научим кой знае какво от него, но трябваше да разберем защо Мери Смит бе откраднала семейните снимки. Освен това Джовани Картоулис можеше да бъде елиминиран като заподозрян, както и всичките съпрузи на предишните жертви. Джийн и хората й се бяха заели с това и аз останах много доволен от докладите. Колегите от ЛАПУ явно си разбираха от работата.
— Какво? — Джийн стоеше застинала в коридора и се взираше в мен. — Какво си мислиш сега? Кажи ми. Ще го понеса, каквото и да е то. Или поне така си мисля.
— Поеми дълбоко въздух. Не се предавай. Досега се справяш със случая не по-зле от всеки друг, но в момента изглеждаш зле.
Тя смръщи вежди.
— Хм… много ти благодаря.
— Изглеждаш добре, само че не така, както обикновено. Пребледняла си, Джийн. Това се дължи на стреса. Никой не може да го разбере, докато лично не се сблъска с него.
Джийн най-после се усмихна.
— Приличам на миеща се мечка с огромни черни кръгове около очите.
— Съжалявам.
— Всичко е наред, но вече трябва да изчезвам.
Спомних си за по-раншната й покана за обед и за нетактичния ми отказ. Ако бяхме останали още малко заедно, може би щях на свой ред да я поканя на вечеря, но Джийн — както и подходящият момент — вече бяха отлетели.
А мен ме очакваше разпит.
Син пикап, нали така беше?
65
Причината да се усъмня в показанията на свидетелката Бетина Роджърс не бе в гледката, която тя представляваше — сложна плетеница от татуировки по краката и ръцете и половин дузина сребърни халки, които бе нанизала по най-различни места на лицето си. Всъщност Бетина Роджърс беше добър свидетел. По-скоро ме смущаваше това, с което се отличаваха нейните показания. Бяха доста объркани, повърхностни и не вдъхваха доверие. Но в това нямаше нищо учудващо. Едно изследване на ФБР бе установило, че достоверността във всички свидетелски показания не надхвърля петдесет процента, дори да бяха снети само минути след съответния инцидент. А в случая с този разпит бяха изтекли най-малко два часа.
Въпреки гореказаното Бетина Роджърс оставаше непоколебима в показанията си.
— Бях на паркинга и се канех да включа запалването и да потегля с колата си — повтори тя за трети път.
— И тъкмо тогава един пикап изскочи зад мен и пое по пътя, право към булевард „Санта Моника“. Обърнах се да видя какво го караше да бърза толкова. Сигурна съм, че беше тъмносин. А пък че беше пикап, съм още по-сигурна, защото майка ми има такъв. Возила съм се в него толкова много пъти, милиони пъти, тъй да се каже, че познавам много добре тези коли. Беше много забавно, щото мама винаги караше като луда. — Млъкна за кратко. — А после пикапът взе рязък завой на ляво на излизане от паркинга. Е, това е всичко, което знам. По дяволите, мога ли най-сетне да си тръгвам?
Джийн Галета бе готова да я освободи, може би защото съвсем й бе дотегнало от нея, но аз настоях да й задам още няколко въпроса, чиито отговори ме интересуваха.
— Имаше ли някакви знаци по колата? — попитах аз.
— Например стикери, нещо нарисувано, нещо — каквото и да е, стига да е отличаващо се?
Тя сви рамене.
— Видях колата отстрани, пък и както вече ви казах, тя профуча много бързо покрай моята кола. Но съм сигурна, че беше пикап. Само че не видях табелата с номера или нещо друго по-отличително.
— А какво можете да ми кажете за шофьора? Видяхте ли го въобще? Имаше ли и още някой в колата? Искам да кажа, само един човек ли имаше вътре?
Бетина разсеяно започна да опипва сребърната халка на веждата си, докато размишляваше върху последния ми въпрос. Гримът й бе тежък, плътен и тъмен, с изключение на солидния слой пудра по страните. Не знаех какво представляваше Бетина Роджърс, но тя ми напомняше за модата в предградията, според която младите, без никой да ги кара, упорито се правеха на вампири. Преди няколко години имах един криминален случаи, които ме застави да се занимая и с тази страна на съвременната „култура“. Та тогава узнах колко много хора отчаяно се опитваха да си придадат колкото се може по-зловещ вид, нещо като варварите от древните германски племена.
Накрая, след като приключи с мисленето, Бетина поклати глава.