— Ох, Алекс, нека да не е тази вечер. — Сетне ми смигна и се усмихна. — Хвана се, а? Да, предполагам, че можем да хапнем. За каква храна имаш настроение? Всъщност вече огладнях. Какво ще кажеш за италианска кухня?
— Звучи ми добре.
Апартаментът на Джийн се намираше по пътя към ресторанта и тя настоя да се отбием там за малко.
— Трябва да си оправя лицето, да се погледна в огледалото, и то на светлината, на която имам доверие и с която съм свикнала — обясни ми тя. — Ще ни отнеме само пет минути, е, може би най-много десет. Ела. Няма да се нахвърля върху теб. Обещавам. — Засмях се и я последвах в червената тухлена сграда някъде в Санта Моника. — А може би пък ще ти се нахвърля — каза тя, докато се изкачвахме по стълбите към нейния апартамент.
И точно това се случи веднага след като вратата се затвори след нас. Завъртя ме рязко, сграбчи ме, целуна ме страстно, после отново ме пусна.
— Хм. Толкова е хубаво. Но те изпоцапах с червилото си, докторе. А сега ми дай само десет минути, както ти бях обещала.
Джийн се втурна по коридора към спалнята, за да си осигури светлината, на която се доверяваше. Никога не я бях виждал толкова освободена и оживена. Като че ли бе съвсем друга личност в сравнение с онази, която познавах от службата.
Всъщност тоалетът й отне малко повече от десет минути, но пък чакането си струваше. Наистина се появи удивително преобразена. Винаги ме поразяваше външността й, но по време на работа тя имаше изключително сериозен вид, продиктуван от характера на професията й. А ето че сега, в копринената си блузка, опънатите джинси и елегантните сандали, след набързо взетия душ, детектив Джийн Галета изглеждаше някак омекнала, искам да кажа много по-нежна и женствена. Сякаш бе разкрила другото си лице, досега напълно непознато за мен.
— Да, знам, знам, че изглеждам като плашило — промърмори тя, само че и двамата бяхме наясно, че в действителност бе точно обратното. Внезапно се плесна с дланта си по челото. — Ох, забравих да ти предложа нещо за пиене. Господи, какво ми става? — Имахме само пет минути — припомних й аз.
— Правилно. Добре че ми го напомни. Да вървим тогава. Нощта ни очаква.
Работата бе там, че аз все още усещах топлината на тялото й, допира на устните й, уханието на парфюма й. Освен това вече бях свободен, нали? Наистина ли бе така? Честно казано, все по-малко се притеснявах. Но тя вече ме бе избутала през вратата, навън в коридора — и тогава Джийн отново се извъртя към мен. Този път бях готов за нея и я стиснах в прегръдките си. Отново се целунахме, но този път по-продължително и още по-страстно от първия път. Ухаеше страхотно, харесвах да усещам тялото й, а кафявите й очи изглеждаха още по-красиви така близо до моите.
Джийн пое ръката ми и започна да ме тегли обратно към нейния апартамент.
Спрях я.
— Току-що се преоблече за излизане.
Тя поклати глава.
— Не, преоблякох се заради теб.
Но тогава успях да се окопитя, потиснах чувствата си и рекох:
— Да излезем да вечеряме, Джийн.
Усмихна ми се и кимна:
— Добре, Алекс, хайде да излезем и да вечеряме.
67
В четири сутринта двадесет и две годишната актриса Алиша Пит напусна Лае Вегас и пое към Ел Ей. Кастингът започваше в девет, а тя за нищо на света не желаеше да бъде блондинка номер триста и пет на опашката.
Пикапът на родителите й — наричан от надареното с богато въображение семейство Пит „Големия Син“ — беше като ламя, ненаситна на бензин. Но когато трябваше да се бърза за някъде, си струваше да пътуваш с него въпреки големия разход. Щом Алиша си намереше някоя по-сериозна работа, можеше да си позволи да живее в Ел Ей. Но дотогава трябваше да продължи с тези безкрайни пътувания по разни прослушвания и да очаква да й съобщят, че са я одобрили.
Докато напредваше на запад по междущатската магистрала 1–10, Алиша повтори гласно текста си, стараейки се да не поглежда прекалено често към изпомачканите страници на седалката до нея. Този ритуал, познат й до втръсване, продължи почти през целия дълъг път до Ел Ей.
— Не ми говори на мен за гордост. Вече чух от теб всичко, което исках да знам. Сега можеш само да…
Чакай, не беше така. Хвърли един поглед към сценария, а после отново се загледа в движението по шосето.
— Не ми говори на мен за гордост. Всичко това съм го чувала неведнъж от теб. Каквото и да ми кажеш сега, няма да ти повярвам. Сега можеш само да… О, по дяволите! Какво ти става, Алиша? Как може да си такава глупачка!
Незнайно как се бе отклонила от магистралата, а след това бе поела по някакво странично шосе. Спря на светофара на някакво непознато кръстовище.