— Не картите, а теб — уточни Джени. — През цялото време само теб зяпа, доктор Коулс. Обаче се опитва да го прикрие. Нали ги знаеш какви са ченгетата под прикритие.
— Добре, стига шеги. Изчезвам. Ще отида да помогна на Нана — заявих. Намигнах на Кейла и се изнизах. При това доста бързо.
— Не си отивай — помоли ме тя. Но вече бях поел по коридора.
Докато вървях към кухнята, си мислех само за едно. Как да остана насаме с Кейла по време на купона? И къде да я отведа за нашата първа среща?
79
Отведох я при Кинкейд. Беше любимото място на двама ни с Кристин, но преди това си беше моето любимо място и сега отново исках да се върна тук. Кейла не закъсня с повече от пет минути, след като пристигнах, и това много ми допадна. Дойде на време, без да се опитва да ми играе някакви номера. Беше с черен кашмирен пуловер, черни панталони и елегантни обувки с висок ток и каишки. Отново беше ослепителна. По начин, който само тя умееше.
— Съжалявам, Алекс — задъхано рече тя, щом се приближи до мен. Чаках я на бара. — Нали знаеш, че винаги съм се придържала към точността. Знам, че това е малко досадно и че премахва очарованието и магията на срещата. Но не мога да се променя. Следващия път, защото ще има следващ път, надявам се, ще се постарая да почакаш няколко минути. Както е модата напоследък. Най-малко десетина. Или може би дори петнайсет.
— Прощавам ти — рекох аз с облекчение. — Всичко това бе само за разчупване на леда, нали?
Кейла учудено примигна.
— И успях, така ли? Мили боже, бива си ме, нали? Хитра и потайна, също като теб.
— Знаеш ли, че мъжете не харесват жени, които са прекалени умни, защото ги плашат? — попитах я аз. — Е, ти си плашещо умна.
— Но пък ти си изключението, което потвърждава правилото, нали така? Защото ти винаги си харесвал умни жени. Но както и да е, по-важното е друго — аз не съм чак толкова умна. Ще ти кажа защо — това си е моя теория.
— Забрави. Искам една бира — обърнах се аз към бармана. — „Пилзнер“, от наливната.
— В болницата съм се нагледала на всички тези личности, претендиращи да са свръхинтелигентни, доктори и учени, при които обаче личният живот често е затънал в истински хаос. Е, тогава наистина ли са толкова умни, колкото твърдят? — неуморно продължи тя по темата. — Та нали цялата им интелигентност се свежда до зазубрянето на някакви факти и заимстване на чужди идеи? Или до запомнянето на песните от ерата на рокендрола, или до зазубрянето на всички реплики от „Омагьосани“?
Отчаяно завъртях очи.
— Да не би да знаеш наизуст репликите от „Омагьосани“? И въобще познаваш ли хора, които да ги знаят?
— Господи, не. Може би от „Спешно отделение“. Или от „Отвлечени“.
— Аз знам много от песните в стил ар енд би — уверих я аз. — Макар да не смятам, че животът е прекрасен.
— Не съм съгласна — засмя се Кейла. — Нали познавам децата ти, Алекс.
— Познаваш ли Кристин Джонсън?
— Спри. Да, познавам я. Тя е впечатляваща жена. Напълно. Само че точно сега е малко объркана.
— Добре, няма да споря. Макар че в този случай аз ще изляза лошият.
Продължихме разговора в същия закачлив дух, пийнахме малко, като повече наблегнахме на храната, която се оказа чудесно приготвена. Но най-любопитното бе, че избягвахме да говорим за Нана и децата, може би защото това бе прекалено удобна тема. Както винаги, аз се забавлявах искрено на чувството за хумор, с което Кейла бе надарена, но най-вече ми допадаше доверието, което ми вдъхваше. Толкова бе естествена и самоуверена, без следа от опит да се защитава. Искрено бях щастлив, че си уредих среща с нея.
Тъкмо допивахме питиетата си, след като бяхме приключили с вечерята, когато тя обяви:
— Беше приятно, Алекс. Много приятно и непринудено.
— Изненадана ли си? — попитах я аз.
— Всъщност не съм. Е, може би все пак малко съм изненадана — призна тя. — Да, донякъде, може би.
— Ще ми кажеш ли защо?
— Хм. Предполагам, че е така, защото на практика ти не ме познаваш добре, макар да си мислиш обратното.
— Винаги когато се виждаме, ти си заета с работата си — отбелязах аз. — Нали за всички тук си доктор Кейла Коулс от „Квартални услуги за болните по домовете“.
— Вземете два аспирина. Да не сте посмели повече да ми звъните на домашния ми телефон — произнесе тя с професионален тон и весело се засмя. — Въпреки че много хора ми се доверяват, в повечето случаи ми е трудно да изпадам в откровения за себе си.
Сега бе мой ред да се усмихна.
— Искаш ли да ми довериш нещо?