— А ти имаш ли представа колко ни струваше да се доберем до нея? — попита Фийлдинг. — Всичко вече е решено. Има предостатъчно основания да я приберем.
— Всички улики са косвени — обадих се аз през микрофона. — Ще се наложи да я освободим.
— Как ли пък не! Работя по въпроса.
— Какво искаш да кажеш? — Усетих как гневът започна да кипи в мен. — Какво се опитваш да ни кажеш, Мадъкс? Искаш да ни изхвърлиш от играта ли?
Той пренебрегна напълно основателния ми въпрос с ледено мълчание — неговата запазена марка.
— Слушай, сега, както е притисната между проследяващите екипи от ЛАПУ и от Бюрото, тя е под постоянно наблюдение, а освен това не е показала никакви признаци, че ще предприеме нещо, ще се укрие и така нататък. Вече сме наясно с разписанието на нейното ежедневие. Остави ме да поговоря с нея в дома й. Това може да се окаже последният шанс да се срещна с нея на спокойствие. — Мразех умолителната нотка в гласа си, но знаех, че разговорът ми насаме с Мери Уагнър можеше да се окаже от огромно значение. — Детектив, много добре зная, че между нас съществуват доста разногласия — продължих, — но нали и двамата се стремим към едно и също — да намерим най-бързото възможно решение. Точно това най-много желая и аз. Ако само ме оставиш да…
— Бъди в къщата към шест — внезапно ме прекъсна той. — Но нищо не ти обещавам, Крос. Ако не се прибере в дома си след края на работния ден или ако нещо друго се случи — край на разпита ти. Ще я приберем.
Едва бях успял да извия въпросително вежди, когато се чу рязкото щракване по линията и връзката прекъсна.
91
Тя не си даде труд да остави веригата на вратата. Чух я как подрънква зад предната врата, докато я откачаше.
— Мери Уагнър?
— Да?
Едрите й нозе бяха боси, но още носеше розовата си униформа на камериерка в хотела „Бевърли Хилс“. Усмихна се мило, преди да разбере кой съм.
— Агент Крос от ФБР. — Показах й моята служебна карта, заедно със значката ми с емблемата на Бюрото. — Мога ли да вляза и да ви задам няколко въпроса? Важно е.
Умореното й лице посърна.
— Заради колата, нали? Господи, иска ми се да мога да я боядисам или да я продам, или да я заменя. До гуша ми дойде от всичките тези смущаващи погледи. Не можете да повярвате на какво са способни хората.
Държеше се дружелюбно, но в маниерите й имаше нещо, което напомняше на възпитателка от детска градина, уморена от прекалено многото деца около нея.
— Да, госпожо — кимнах аз. — Наистина е заради колата. Но всъщност се касае само за една формалност. Ние проследяваме колкото е възможно повече пикапи със син цвят. Мога ли да вляза? Няма да ви отнема много време.
— Разбира се. Нямам намерение да се държа невъзпитано. Моля, влезте. Заповядайте.
Махнах с ръка на Бейкър да ме изчака в колата, паркирана на улицата пред къщата.
— Ще ми отнеме само около пет минути — обявих аз, най-вече за да дам на госпожа Уагнър да разбере, че не съм дошъл сам. За щастие двата екипа от ЛАПУ бяха добре маскирани в двата края на улицата и тя нямаше как да ги забележи.
Пристъпих вътре, а тя затвори вратата зад мен. Адреналинът в кръвта ми моментално се покачи. Дали наистина тази жена бе убийца, при това луда? Ала кой знае защо, поради някаква странна и необяснима причина, не се чувствах застрашен в нейно присъствие.
Първото ми впечатление от къщата бе свързано с добрата подредба вътре. Личеше си, че подовете са били наскоро почистени. Никъде не видях следи от безредие.
В антрето се натъкнах на дървена фигурка на селско момиче, свело глава в почтителен реверанс. Върху полата на момичето бяха изписани думите: „Добре дошли“. Внезапно осъзнах, че макар отвън къщата да изглеждаше доста занемарена, вътре всичко бе старателно подредено. Очевидно това бе нейното малко царство.
— Моля, настанете се — покани ме тя.
Мери Уагнър посочи с дружелюбен жест към всекидневната, която се оказа отдясно на сводестия коридор. По-голямата част от стаята бе заета от едно неоправено канапе, един фотьойл и две масички.
Звукът на телевизора бе изключен. На масичката за кафе се виждаха една кутия диетична пепси-кола и малка купа с наполовина изгълтана супа.
— Да не прекъсвам вечерята ви? — любезно попитах аз. — Наистина съжалявам, ако е така. — Не че имах намерение да си тръгна веднага, ако се окажеше точно така.
— О, не, не, съвсем не. Просто преди малко похапнах нещо. — Тя бързо изключи телевизора и обра всичко от масичката.
Останах в коридора, за да огледам през вратата всички подробности във всекидневната, докато тя отиде отзад в кухнята, за да прибере купата и пепси-колата. Вътре всичко изглеждаше на мястото си. Съвсем нормален дом, спретнато подреден, уютен и грижливо почистен.