— Желаете ли нещо за пиене? — провикна се тя откъм кухнята.
— Не, нищо. Благодаря.
— Вода? Или сода? А може би портокалов сок? Няма да ме затрудните, агент Крос.
— Не, благодаря.
Дневникът й навярно бе в къщата, но не бе на видно място. Когато пристигнах, тя бе гледала поредната серия от сериала „Опасно“.
— Всъщност и без това портокаловият сок е свършил — призна си тя чистосърдечно, когато отново се върна при мен. Или бе напълно спокойна вътрешно, или просто я биваше в преструвките. Много странно. Последвах я във всекидневната и двамата седнахме.
— И така, какво мога да направя за вас? — запита ме тя с любезен тон, в който обаче се долавяше леко безпокойство. — Разбира се, че искам да помогна.
Постарах се да запазя тона си леко небрежен и лишен от всякакви застрашителни нотки.
— Преди всичко бих искал да узная вие ли сте единственият шофьор, който използва колата ви?
— Само аз. — Усмихна ми се, сякаш бе открила нещо забавно в моя въпрос. Запитах се защо.
— А случвало ли се е колата да е оставала навън без вашия надзор? По някое време на денонощието? Да кажем, през последните шест седмици приблизително?
— Е, разбира се, когато спя… А също и когато съм на работа. Работя като камериерка в хотела „Бевърли Хилс“.
— Разбирам. Следователно колата ви е необходима, за да пътувате до работата си.
Жената подпъхна пръсти под колана на униформата си и завъртя очи, сякаш искаше да ме накара да обърна внимание на отговора й. Поддадох се на този импулс и наистина се постарах да го запомня.
— Мисля, че трябва да отговоря с „да“ — продължи тя. — Технически погледнато, тогава тя остава извън моя… как го казахте? Надзор. — Засмя се малко свенливо. — Но все пак се старая да я наглеждам. Поне доколкото мога.
Набързо отбелязах мислено първите си впечатления от нея. Иска да се хареса. Гледа ръцете й все да са заети с нещо. Иска и се да ми докаже, че е интелигентна.
Докато разговаряхме, аз не само я слушах, но и я наблюдавах внимателно. Но нищо от това, което тя каза, не ми прозвуча по-особено. По-странен бе начинът, по който ме гледаше. Жестикулираше оживено с ръцете си, но кафявите й очи почти не се откъсваха от моите. Дори останах с впечатлението, че се зарадва на посещението ми.
Когато най-после се надигнах, за да сложа край на разговора ни, сякаш се канех да си тръгвам, лицето й помръкна.
— Мога ли да ви помоля за чаша вода? — попитах аз и тя видимо се оживи.
— Ей сега ще ви донеса.
Последвах я през коридора. Всичко в кухнята, също както и във всекидневната, се оказа грижливо подредено. Плотовете на шкафовете бяха почти празни, с изключение само на един тостер за печене на четири филийки хляб едновременно, както и комплект от метални кутии за чай, кафе и подправки, с примитивна декоративна украса.
Решетката за сушене на чинии до чешмата бе пълна със съдове, а сред грижливо почистените сребърни прибори се виждаха два големи ножа за рязане на месо.
Мери Уагнър напълни една чаша с вода от чешмата и ми я подаде. Стори ми се, че долових може би остатък от сапун във водата.
— Да не би да сте от Калифорния? — небрежно се поинтересувах аз. — Или сте някъде от околността?
— О, не — отрече тя. — Не съм имала късмета да се родя на такова хубаво място.
— А откъде сте тогава?
— От Северния полюс. — Отново ми се усмихна свенливо и леко поклати глава. — Или поне може така да се каже.
— Оставете ме да отгатна. От щата Мейн? Приличате ми на родена в Нова Англия.
— Искате ли да напълня отново чашата?
— Не, но ви благодаря. Наистина не искам нищо повече.
Тя взе чашата от ръката ми, все още наполовина пълна, и се обърна към чешмата.
И тогава ни връхлетя адът.
Първо чух нечии стъпки и силен вик, долетял отвън.
Почти в същата секунда задната врата се разби с невъобразим трясък. Навред се разхвърчаха дървени трески и парченца счупено стъкло. Чух как предната врата също бе избита от пантите.
После няколко полицаи нахлуха в кухнята от двете страни на къщата, с бронежилетки на гърди и пистолети в ръцете, насочени към Мери Уагнър.
92
Мери Уагнър изпусна чашата с вода, но аз дори не чух падането й. Изведнъж цялата кухня се изпълни с крясъци, както и с изплашения писък на Мери Уагнър.
— Махайте се от къщата ми! Нищо не съм сторила! Веднага се махнете от мен, моля ви! Какво търсите тук?
Аз пък побързах да извадя служебната си значка, неуверен дали атакуващият екип от ЛАПУ имаше представа кой съм.