Когато пристигнах в сградата в центъра на града, насъбралите се журналисти бяха два пъти повече, отколкото при други сходни случаи, на които бях ставал свидетел. От седмици репортажите за Холивудския преследвач заемаха първите страници на всички вестници, при това в национален, а не само в местен мащаб. Навсякъде можеше да се види нейното измъчено лице, унилия поглед, разчорлените коси, с една дума — типичната физиономия на убийца.
Последното, което бях чул, преди да изключа радиото в колата си, бе едно насмешливо сутринно токшоу, изпълнено със закачки и бръщолевене за това как е успяла да реализира толкова дръзки убийства сред най-богатите и най-известните жени в Холивуд.
— А какво ще кажете за Кати Бейтс? Тя става за ролята на Мери. Защото е страхотна актриса — заяви един „загрижен“ слушател на радиошоуто, което отдавна не се бе радвало на подобен интерес.
— Не, не става. Прекалено е стара, а освен това вече игра в „Нещастието“. Бих препоръчал за ролята Никол Кидман, да я цапардосат по шибания й нос, да й нахлузят една перука, да й добавят трийсетина килограма и ще е напълно готова за ролята — отвърна му водещият. — Или пък защо не Мерил Стрийп. Ами какво ще кажете за Ема Томпсън. Също и Кейт Уинслет би могла да се справи не по-зле.
Проверката в участъка ми бе отнела почти четиридесет и пет минути. Наложи се да разговарям последователно с четирима служители от полицията и да покажа служебния си пропуск поне десетина пъти, за да се добера най-накрая до тясната стая за разпити, където трябваше да ми доведат Мери Уагнър. Най-после — по тяхно благоволение.
Когато я видях, първата ми реакция бе доста странна — обзе ме жалост за нея.
Мери имаше вид на жена, която въобще не бе спала през последното денонощие, с тъмни сенки под очите и отпусната походка. Едва-едва се тътреше по коридора. Розовата й хотелска униформа бе изчезнала. Сега носеше безформени сиви панталони и някаква стара тениска с инициалите на Южнокалифорнийския университет на гърдите, изпоцапана с бледожълта боя. Неволно си припомних, че и нейната кухня бе боядисана в този цвят.
Щом ме видя, в очите й проблесна искра, подсказваща, че може би си спомняше за мен. Аз пък си спомних за пациентите, страдащи от болестта на Алцхаймер, които бях виждал при редовните ми посещения в болницата „Сейнт Антъни“ във Вашингтон.
Казах на пазача да й свали белезниците и да ни изчака отвън.
— Ще се държа добре с нея. Ние сме приятели.
— Приятели — повтори Мери и се взря проницателно в очите ми.
95
— Мери, помниш ли ме от вчера? — попитах я аз веднага щом пазачът излезе в коридора. Взех стола и седнах срещу нея. Голата маса, само двадесет на тридесет сантиметра, намираща се между нас, беше завинтена за пода. Вътре в стаята беше студено и неуютно, понеже ставаше някакво течение.
— Вие сте господин Крос, нали — едва чуто изрече тя. — Крос, агент от ФБР. Извинете, съжалявам.
— Имаш добра памет. А знаеш ли защо си тук?
Тя видимо се напрегна, макар че това трудно се забелязваше на фона на общата й отпуснатост.
— Те мислят, че аз съм жената. Те ме обвиняват за убийствата. — Сведе поглед към пода. — Убийства. Повече от едно. На всичките тези хора от Холивуд. Те мислят, че са мое дело.
Наистина се зарадвах, когато я чух да казва „те“. Това означаваше, че аз все още бях потенциален съюзник според нейното разбиране на ситуацията. Може би въпреки цялата бъркотия щеше да сподели с мен някаква тайна. Но можеше и нищо да не ми признае.
— Ако не желаеш, няма да говорим за това сега — предложих й аз.
Тя примигна, сякаш се опитваше да се съсредоточи върху това, което й казвам. Присви очи към мен, но сетне отново ги впери в пода.
— Искаш ли нещо? Да не си жадна? — попитах аз. Искаше ми се с мен да се чувства колкото е възможно по-удобно, но освен това изпитвах желание да помогна на тази жена. Изглеждаше ужасно. Вероятно бе много силно наранена.
Сега тя вдигна глава и очите й затърсиха моите.
— Мога ли да получа чаша кафе? Или ще бъде затрудняващо?
Кафето пристигна и Мери пое картонената чашка с пръстите си, отпивайки с наслада, която не очаквах да забележа у нея. Кафето като че ли малко я тонизира.
Продължи да ме гледа неспокойно, докато разсеяно оправяше разчорлената си коса.
— Благодаря.
Очите й малко просветнаха и аз си спомних колко приветливо ми се стори лицето й при срещата ни вчера.
— Мери, имаш ли някакви въпроси за всичко, което се случва около теб? Сигурен съм, че имаш какво да ме питаш.