Старият приятел на Мерил от "Йейл" Майкъл Файнголд също го забелязва. "Физическото привличане помежду им беше истинско – казва той. – А идеята да започне връзка Изабела – Анджело не само в актьорските реплики, но и в живота им... прибавяше допълнителен заряд на всичко и това личеше дори под расото на монахиня."
Долавя го дори критикът от "Таймс" Мел Гъсоу: "Госпожица Стрийп – пише той, – на която често поверяват роли на решителни и по-зрели жени, не представя Изабела като сладко и невинно създание. Зад очевидната ѝ наивност се долавя познание. Усещаме сексуалното напрежение между нея и Анджело, тя ни кара да почувстваме как у героинята се пробуждат самочувствие и сила."
Ако само се досещаше колко е прав.
"Мяра за мяра" по принцип е проблемна пиеса за монахиня, която поставя принципите си над живота на брат си. Но тази постановка на "Мяра за мяра" е за мъж и жена, които се борят с неутолената си сексуалност, изказват мнения и същевременно се съмняват в тях, а неукротимото им желание ги принуждава да предадат идеалите си. Именно чистотата на Изабела разпалва Анджело така, както виенските проститутки не успяват. Двамата актьори са почти толкова абсурдна двойка като своите герои: ледената принцеса и аутсайдерът. И все пак всички на сцената и извън нея сякаш усещат искрата между тях.
Вечерта след премиерата Мерил и нейният Анджело се измъкват от купона на колегите си. Отиват в "Емпайър Дайнър" в Челси, евтин ресторант за аламинути, декориран в стил ар деко в сребърно и черно, с миниатюрна Емпайър Стейт Билдинг на покрива. Двамата вечерят и разговарят и тя се прибира у дома едва в пет сутринта. Не може да заспи.
На другата сутрин става, за да приеме репортер в апартамента си. Докато разговарят на портокалов сок и кроасани, очите ѝ са зачервени, лицето ѝ е без грим. Отговаря на въпроси за необикновената си първа година след дипломирането, но умът ѝ постоянно се връща към Джон Казейл. В този мъж има нещо. Нещо.
Сякаш без да иска, тя споделя: "Късметът ме съпътства, откакто дойдох в този град...".
ФРЕДО
Времето се движи по различен начин за Джон Казейл. Всичко върви по-бавно. Той в никакъв случай не е глупав, но е добросъвестен, а понякога и влудяващо педантичен. Дори простите задачи му отнемат часове. Всичките му приятели знаят колко е бавен. Това ги подлудява.
"Имахме къща в провинцията – разказва приятелят му Марвин Старкман, – и Джон често ни идваше на гости. Ако шофираше пред мен, щом стигнехме до пункта за плащане на пътна такса, той спираше колата и проверяваше дали служителят има табелка с име и номер. Оглеждаше го, за да се увери, че трябва да плати именно на него, изваждаше парите: "Заповядайте". Честна дума, можеше да умреш в колата зад него."
"Купихме си цветен телевизор – спомня си Робин Гудман, омъжена за приятеля му Уолтър Макгин. – Беше чисто нов и много му се радвахме. Уолтър се обади на Джон и помоли: "Ела да ми помогнеш да го монтираме". А Джон каза: "Нека първо да настроим цветовете". Това се случи около десет часа вечерта. Легнах си към полунощ, а те още работеха. Мисля, че прекараха по-голямата част от нощта да настройват апарата."
Драматургът Израел Хоровиц: "Наложи се да му дадем ключа от театъра, защото сваляше грима си твърде бавно. Отидохме в ресторанта на ул. "Астор Плейс" и се разбрахме да го чакаме. Вечеряхме и всички се бяха нахранили, когато той най-после дойде. Беше най-бавният човек, когото познавам".
Приятелят му Ал Пачино: "Ако вечеряш с него, нахранваш се, измиваш съдовете и си лягаш, а той още е по средата на вечерята. После вади пура. Пали я, оглежда я, вкусва я. И едва след това започва да я пуши".
Джон се движи, сякаш разполага с всичкото време на света.
По същия начин се отнася и към героите си. Режисьорите го наричат Двайсет въпроса, защото не спира да ги разпитва по време на репетиции. Преди да направи каквото и да е, той трябва да знае всичко. Опитва едно и също по милион различни начини – има толкова много възможности. Марвин Старкман се шегува с него: "Господи, любовната ти игра сигурно трае пет часа".
Не прилича на никого другиго в киното: източена фигура, голям нос, чело, високо като купол, прорязано от пулсираща вена. Когато Джон гледа някого с хлътналите си очи, може да изглежда наранен и отчаян като умиращо куче.
"Сякаш беше от друга планета – разказва Робин Гудман.
– Притежаваше задълбоченост и искреност. У него нямаше никакъв фалш, нито като човек, нито като актьор. И възприемаше света крайно задълбочено."