Алек Попов
Метаболитните хора
През 1998 едно научно откритие с невероятна практическа стойност накара Цивилизована Европа обекчено да отдъхне. Мъчителният проблем с помощите за Изтока като че ли намерил своето окончателно разешение в изгода и за двете страни. Без съмнение в международните отношения се задавала нова ера; ера, лишена от дребни бакалски светки, ера, изпълнена с хуманизъм и чисти пориви…
Когато през 1989 г. професор Густав Шмайхел бе отлъчен от Обединения европейски център по диетология в Баден-Мюлер под влияние на местните клерикали, едва ли някой е предполагал, че десет години по-късно същият човек ще изплува от дълбоката френска провинция като Прометей на ХХI век. Тогава, в края на 80-те, експериментите на Густав Шмайхел изглеждали в очите на мнозина чудовищни и отблъскващи. А самият професор, навярно поради немския му произход, възприемали като кошмарен призрак на д-р Менгеле, възкръснал от пепелта на Третия райх. Всъщност Густав Шмайхел специализирал в съвършено различна област на науката. Той се интересувал преди всичко от вторичната преработка на отходните продукти при обмяната на веществата у човека. Той сякаш предчувствал тежката морална и материална отговорност, която ще легне върху плещите на Цивилизования свят след края на Студената война…
По онова време Густав Шмайхел работел с трима доброволци — виетнамски емигранти, осъдени за дребни престъпления. На пръв поглед той ги принуждавал да вършат същото, което карал да вършат своите герои Пиер Паоло Пазолини, подтикнат от естетически съображения, в безсмъртната си творба „120-те дни на Гомор“. Иначе казано: да ядат лайна. Но мотивите за това били строго научни. Прогонен от центъра по диетология в Баден-Мюлер, Густав Шмайхел се установил в Южна Франция. Той наел едно малко, запуснато имение в Предпиринеите, където се посветил на своите изследвания. От 89 до 92 г. поради липса на средства и доброволци, професорът бил принуден да се ограничи в рамките на теорията. И едва в края на 92 г. с посредничеството на неортодоксалната благотворителна фондация „Виа долороза“ успява да привлече за участие в експеримента десетина бедстващи албанци, подлежащи на репатриране. Чрез системи от оригинални процедури професор Шмайхел съумял да адаптира процеса на обмяна на веществата към спецификата на първичната хранителна субстанция, каквато в случая се явяват екскрементите. През 1996 г. трима от общо десетте албанци вече били в състояние да ги консумират в натурален вид без съществена опасност за здравето и психиката в дългосрочна перспектива. Следващите две години от живота си професорът посвещава на усъвършенстването на своя „директен метод“ като за целта най-удачни се оказали хуманитарните изпражнения, тъй като по състав и по произход били най-близко до човешката природа. Още в средата на 97 г. Густав Шмайхел патентова своето откритие в Женева и го прави достояние на широката общественост чрез сери я от публикации в авторитетното научно списание „Сайънс обзървър“. В края на същата година комисията, излъчена от Каролинския медико-хирургически институт в Стокхолм, му присъжда Нобелова награда за постижения в областта на физиологията и борбата срещу глада.
Толкова за учения Густав Шмайхел.
Политиците и финансистите бързо схванали огромната полза от „директния метод“ на Шмайхел. Той щял да реши завинаги проблемите на гладните и много ядосани народи от Изток, които вече десет години виснели като воденичен камък на врата на Цивилизована Европа. Възникнал обаче тежък дипломатически въпрос: как да съобщят добрата вест на източните правителства, без да накърнят националната им гордост? Следващите две години били посветени на този сложен казус. Най-сетне през 2001 г. в резултат на усилена дипломатическа совалка била подписана Общоевропейската конвенция за хуманитарно подсигуряване на Източна Европа. Клерикалите напразно се цупели. Прогресът тържествувал.
Първият танкер с лайна, „Сан Себастиан“ (вместимост 240 000 тона!) отплувал тържествено от Марсилия за Одеса на 17 ноември 2001 г. През зимата на 2003 г. бил открит първият трансевропейски тръбопровод за директна доставка на суровината. Общият обем на операциите по трансфера на лайната нараствал стабилно с не по-малко от десет процента всяка година. Нетната маса на реализираната продукция през 2001 г. била 850 000 тона, а през 2005 — над 10 000 000. Според прогнозите на експерти, през 2010 тя ще надхвърли 20 000 000 тона!
Лайната обилно се леели на Изток. Това наложило през 2004 г. по инициатива на британски парламентаристи да бъде внесена поправка в член 19 на Конвенцията. Думата „безвъзмездно“ в текста била заменена от неопределената по съдържание, но важна по смисъл фраза „на минимални цени“. Мотивът бил, че безвъзмездната помощ действа развращаващо. От друга страна се налагало да отбият атаките на Черния контитент. Борческите народи на Африка не могли да преглътнат новината, че някъде се раздава нещо просто ей така, и отново се почувствали пренебрегнати и оскърбени. Чернокожи студенти задръстили кръстовищата на европейските столици с плакати от рода „Дори лайната не стигнаха до нас!“ и прочее патриотични лозунги. С новите, макар и минимални цени на лайната, щекотливия въпрос с безвъзмездната помощ автоматично отпаднал.