— Твоите дела говорят вместо теб — каза навъсеният работник, който му донесе чиния люта яхния. — Виж щетите, които си нанесъл. Не можем да знаем на какво си способен.
— Да, всъщност е така. — Вкусът на яхнията му навя приятни спомени. Макар стомахът му да бе свит от нерви, Патрик изяде и последната хапка.
Ако баба му можеше да го види, сигурно щеше да му се изсмее заради липсата на планиране и неспособността му да преобърне ситуацията в своя полза. Така и не бе успял да стане толкова добър в манипулациите като старата Мадам Брадвата — Морийн Фицпатрик. И се радваше, че е така. Нямаше нужда да манипулира, просто трябваше да е искрен. Разбира се, беше взел нейния кораб, когато му потрябва… Някой ден щеше да открие начин да й се отплати.
Зет не бе идвала да го види. А той все още не се бе освободил от всичко, което имаше да каже. Да признае за Рейвън Камаров беше най-трудното, което бе правил, и предполагаше, че може никога да не получи възможност да излее сърцето си пред Зет. Това правеше нещата още по-тежки. Защо поне не му позволеше да й каже колко много съжалява? Беше забравил колко влудяваща може да е.
Металната стая бе тясна и угнетяваща. Не можеха ли поне да му дадат стая с прозорец? Небе имаше в излишък. Замисли се какво трябва да каже пред съвета, макар да не знаеше какви въпроси ще му зададат. Затова седеше, чакаше… и мислеше за Зет.
Вратата се отвори и отвън нахлу неприятна индустриална миризма. Дел Келъм стоеше на входа с красива риза с избродиран символ на клана. Беше толкова впечатляваща и чиста, та Патрик реши, че не я носи често. Прошарената му коса беше сресана грижливо.
— Готов ли си, момче? Надяваме се, че си се възползвал от уединението, за, да откриеш Пътеводната си звезда.
— Не знаех, че трябва да я търся.
— Всеки мъж трябва да открие Пътеводната си звезда. Хайде!
Патрик послушно го последва. Съветът на клановете се състоеше от Келъм и още четирима от шефовете на небесните мини. Щяха да се срещнат в зала с купол на най-горната палуба. Сводестият таван бе прозрачен и разкриваше пастелните мъгли, които ги заобикаляха. Щом Патрик влезе, шефовете на мините му хвърлиха изпепеляващи погледи.
Зет седеше до баща си. Беше прелестна в тъмната си работна униформа, която подчертаваше извивките на тялото й. Единственото неприятно, помисли си Патрик, беше, че на лицето й нямаше усмивка. Отправи й изпълнен с надежда поглед, но очите й си останаха приковани в далечината. Искаше му се да му закрещи, да го обсипе с обвинения. Ако го изслушаше поне за пет минути…
Келъм призова събраните към ред, обичайното му дружелюбно изражение се бе стопило.
— Патрик Фицпатрик, стани.
Той хвърли поглед към краката си.
— Прав съм.
Келъм сякаш четеше сценарий:
— Изброй отново престъпленията, които неофициално призна пред нас. Изреди ги за протокола.
— Обзалагам се, че ще промени показанията си сега, когато е пред съда — промърмори Бинг Палмър.
— Няма да променям нищо. Дойдох тук, за да изкупя стореното, да получа прошка, ако сте склонни да я дадете, или да приема наказанието ви, ако не сте. — Надяваше се Зет да реагира по някакъв начин, но тя остана неподвижна като статуя.
Въпреки това той повтори списъка с прегрешенията си, не само по отношение на Рейвън Камаров, но и за помощта си за бойните лайнери на Ирека, както и много други простъпки, които бяха засегнали клановете. Призля му, докато говореше, коленете му омекнаха, сърцето му заби толкова силно, сякаш боксьор го удряше в гърдите.
— Не знам дали това е някакво извинение, но времето, прекарано със скитниците, ме накара да осъзная, че съм грешил. Затова изоставих Земните въоръжени сили и загърбих всичко. Генерал Ланиан ще нареди да ме застрелят като дезертьор, ако някога се върна у дома.
— Явно нямаш никакъв избор — каза един от шефовете.
— Така е. Но и не очаквам снизходителност.
— Нямаме намерение да проявим снизходителност. — Келъм хвърли поглед към дъщеря си. — Освен ако не искаш да се изкажеш в негова защита, скъпа? От теб зависи.
Зет погледна Патрик и за миг леденото й изражение се смекчи, но тя бързо се овладя. Поклати глава и сърцето на Патрик замря.
Келъм — сега изглеждаше странно различен — сложи длани на масата. Дълбокият му глас беше безстрастен.
— В такъв случай, Патрик Фицпатрик III, нямаме друг избор. Не само че действията ти са довели до смъртта на Рейвън Камаров, но ти призна и участието си в убийствата на колонистите на Ирека и за причиняването на събития, довели до смъртта на неизброимо много скитници. Според Кодекса на небесните мини правилата са ясни. — Той скръсти ръце пред гърдите си. — Осъждаме те на ветровете.