— Търговска тайна ли е, или си склонен да я споделиш? Кажи цената си, ако работи толкова добре, колкото твърди госпожица Хък.
— Няма цена. Радвам се, че се заинтересува. — Колкер докосна медальона с пръсти. — Просто ще ти го покажа.
— Безплатно? В това няма никакъв смисъл.
— Моята награда е да видя изражението ти, когато разбереш.
— Както кажеш. — Ден позволи на зеления жрец да сложи длан върху челото му, сякаш му даваше благословия. — Това някаква религиозна церемония ли е? Какво общо има това с…
— Вярвам, че съм достатъчно силен, за да го направя и без фиданката си. Имам Извора на светлината, духовните нишки, телевръзката и сега, само ако успея да открия… а, ето.
Дланта на Колкер сякаш стана по-топла. Преди Ден да успее да отвори уста, хиляди светлини огряха ума му. Той видя всеки и всички наоколо — инженерите на Ханзата, илдирийците с техния тизм, космическите кораби, строителните площадки, самата планета, шестте слънца. Имаше чувството, че умът му се е разтворил до безкрай, и нямаше думи, с които да опише радостта си.
— Леле! — беше най-доброто, което успя да каже.
83.
Съливан Голд
Докато „Ненаситно любопитство“ се приготвяше да потегли, магът-император даде на Съливан разрешение да напусне Илдирийската империя и той отиде при капитан Кет и Робъртс, които обсъждаха с бюрократите как да бъдат натоварени илдирийските стоки. На Рлинда й трябваше само миг, за да се сети кой е.
— Съливан Голд, нали? Не бяхте ли администратор на облачните комбайни на Ханзата?
— Да — отвърна той и гласът му за миг му изневери. Не беше кой знае каква услуга, но за него означаваше много. — Магът-император Джора’х ми каза да говоря с теб. Нямам търпение да се върна към нормалния си живот, да видя жена си и внуците си. Много е трудно да се предаде съобщение до Земята. Има ли някаква възможност да ме закарате с вашия кораб?
— До Земята? — попита Робъртс. — Сигурно се шегуваш.
— До Земята или поне до някое погранично съоръжение на скитниците или Конфедерацията, откъдето да мога да се прекача на друг кораб. Не ме интересува колко ще отнеме, но определено не се приближавам до близките си, като стоя тук. Магът-император обеща да плати, колкото пожелаете. — И понеже Рлинда се изсмя, добави обидено: — Кое му е толкова смешното?
— Илдирийците нямат представа как да водят преговори. Не могат да си представят, че някой би могъл да се възползва от подобно предложение.
— Сигурен съм, че е искрен — каза Съливан. Магът-император вече му бе дал сандъче със скъпоценности, които щяха да изплатят по-голямата част от дълговете на семейството.
— О, нямам съмнения. Но „Любопитство“ е пълен с търговски стоки — отбеляза Рлинда предпазливо. — Аз съм търговският министър все пак. Колко души ще дойдат с вас?
Съливан се почеса по наболата брада. За пореден път беше забравил да се избръсне.
— Само аз. Другите работят с Табита за възстановяването на Слънчевия флот, а нашият зелен жрец е запленен от новите откровения или религия, или каквото там го нарича. Всички са станали странно неразделни. Само аз искам да си отида.
— Ще измислим нещо. — Рлинда вдигна диамантеното фолио, което й подаде един от илдирийските министри. — Тръгваме утре, така че започвай да си стягаш багажа.
Табита и Колкер бяха на главната строителна станция, но умовете им бяха другаде: бяха заети с работа. Колкер изглеждаше вглъбен в безмълвен разговор, както когато говореше със зелени жреци през телевръзката. Но и някак различен.
— Сигурни ли сте, че искате да останете тук? — попита Съливан за трети път.
— Щастливи сме — каза Колкер.
— А аз разполагам с най-добрата работна ръка, която съм срещала — поясни отказа си Табита. — Илдирийските работници ме следват като патета, а магът-император плаща доста щедро. Какво повече бих могла да искам?
— Ами ти, Колкер? Може да те оставим на Терок.
— Мога да стигна до Терок, стига да пожелая. Достатъчно е да докосна фиданката. Имам по-важна работа тук, вече имам много последователи сред зелените жреци. — Спря за миг и се замисли. — А след като и Ден Перони се присъедини към нас, виждам още по-големи възможности в Спиралния ръкав.
Съливан се учуди.
— Ден Перони?
— Искаше да разбере как работим толкова ефективно — обясни Табита с доволна усмивка. — Беше доста впечатлен.
— И след като му показах, той се почувства, сякаш е видял решението на заплетен проблем, над който е работил цял живот.