94.
Джес Тамблин
Видът на белезите по замръзналата повърхност на Йон 12 напомняше на Джес за загубени мечти и провалени възможности. Кото Окая беше работил толкова усилено, за да превърне този мрачен и изолиран планетоид в процъфтяващо съоръжение. Ихи Окая беше умряла тук, а самата Ческа се бе сблъскала с пробуждащата се армия черни роботи.
Пет тъмни сателита обикаляха парчето скала и лед, изключени и реещи се в пространството. По време на разцвета на клана на Кото доставките от кондензиран свръхизстуден газ се изпращаха в орбита, където тези станции довършваха процеса на реакцията и превръщаха обикновения водород в звездно гориво. Почти двеста кланови работници бяха живели тук. Сега всички те бяха мъртви.
Ческа се облегна на гъвкавата корпусна мембрана на венталския кораб и погледна към останките край спечения кратер, където енергийният реактор бе аварирал от претоварване. Радиоактивността продължаваше да се разлива и ледът все още се стичаше като киша. Стопени и замръзнали наново реки рисуваха сребристи панделки през кората.
Корабът им кацна на ръба на замръзналия кратер. Джес и Ческа излязоха и застанаха под студеното мрачно небе. Звездите блестяха като ледени топчета; най-ярката, слънцето на Йон, беше твърде далече, за да предложи топлина.
— Нима искаш да поправим това място? — попита Ческа. — Както направихме на Плумас?
Джес знаеше, че могат да променят повърхността, да изличат кратера и да изгладят пукнатините, да подготвят леда, за да може Кото Окая да възстанови съоръжението си. Но не това беше намерението му.
— Няма смисъл. Кото установи базата тук, когато имаше голямо търсене на екти. Сега обаче небесните мини работят отново и вече няма нужда от това. Йон 12 е по-добре да остане мемориал.
— Мислиш ли, че скитниците ще го посещават, за да си спомнят кой е умрял тук?
— Идеята ми е съвсем различна. Жив мемориал. Бих искал да пусна венталите да се развихрят тук, да заредят леда, както направиха с кометата, която пратих към Терок.
Той се наведе, сложи дланта си върху водородния лед и усети венталската енергия да протича през него в кората на планетоида. По-скоро усети, отколкото видя блясъка, който проникваше през леда и се усилваше, докато включенията от замръзнала вода се разбуждаха и оживяваха. Остана доволен от стореното.
Вдигна ръце и заговори на водните същества:
— Това място устройва ли ви?
Венталите са разпръснати на много места. Имаме нужда да станем по-силни, а не по-разводнени.
— Вие сте толкова много, че никой не може да ви накара да изчезнете повторно. Това само по себе си не ви ли прави силни? — попита Ческа.
Многобройни сме, но всички идваме от един и същи басейн. Ако продължаваме да се разпръскваме от същата капка, накрая силите ни ще станат по-немощни. Трябва ни нов кладенец. Искаме да откриете другите вентали, изгубени във великата война, както открихте нас.
Преди години в своя небесен кораб Джес бе събрал малко жива вода от газов облак. Всички сегашни вентали бяха произлезли от нея.
— Но как да открием другите? — попита Джес.
Търсете древните бойни полета из Спиралния ръкав, местата, където венталите са умирали. Ако отидете там, ще ви покажем.
95.
Дейвлин Лотце
След като роботите, макар и да нанесоха големи поражения на кошера, се оттеглиха, се оказа, че Дейвлин разполага с по-малко време за измъкване, отколкото очакваше. Колонистите трябваше да побързат. Оцелелите кликиси щяха да се заемат с тях.
Маргарет дотърча от повредения кошерен град толкова бързо, сякаш насекомите я преследваха, и извика:
— Дарителите идват!
Дейвлин усети как го побиват тръпки.
— Ама те все още се съвземат от битката!
Роберто Кларин вдигна очи от работата си. Той и още трима колонисти се мъчеха да поправят укрепленията.
— Шиз, как е възможно да искат да се бият още? Половината буболечки са изтребени.
— Точно затова — обясни Маргарет. — Сега, повече отвсякога, люпилото има нужда да се раздели и да попълни бройката. А затова му трябвате вие.
Връхлетян от внезапен прилив на адреналин, Дейвлин извика на всички да заемат позициите си. Това не беше учение. Отчаяните хора въздъхнаха с мрачна решителност.
Марла Чан Тайлар и колонистите, които бе обучила, скочиха, за да заредят оръжията си — ръчни ракетомети, широкообхватни невронни парализатори и двураменни язерни пушки, — и се заизкачваха по стълбите към горната част на барикадата. Заради годините си опит като отличен стрелец Дейвлин също взе един язер. Всеки заряд трябваше да се използва внимателно, въпреки че мунициите вероятно пак нямаше да се окажат достатъчни.