— Имаме си служители за това, госпожо. — Униформени носачи започнаха да изнасят контейнерите от „Любопитство“ и внимателно записваха съдържанието, като преди това ги сканираха. — След като товарът бъде свален, капитан Кет, ще имате един час да напуснете.
— Разбрано. — Тя изсумтя. Да не би да си мислеха, че след подобно посрещане ще държи да остане повече? Когато трюмът беше опразнен и малкото ханзейски кредити (които не струваха нищо в повечето светове от Конфедерацията) бяха добавени към сметката й, тя даде сигнал на БиБоб, но той не й отговори.
Безпокойството й се увеличаваше с всяка секунда. Не би трябвало да се бави толкова много. Надяваше се, че не е решил да остане на вечеря у семейството на Съливан.
Внезапно той се обади по личния й канал:
— Пали двигателите и отвори люка, идвам.
— Защо бързаш? Да не си съблазнил дъщерята на някой фермер?
— Рлинда, не се шегувам! Някой се интересува от „Любопитство“. Има заповед за задържането ти. За нашето задържане! — Тя долови уплахата в гласа му и разбра, че говори сериозно. Седна зад контролното табло и включи двигателите. В мига, в който рампата се спусна, БиБоб скочи в кораба.
— Тръгвай! Стражите идват, за да задържат кораба.
— Не и моя кораб — каза тя и блъсна бутона за излитане, докато затваряше люка с другата ръка. „Любопитство“ подскочи във въздуха и Рлинда използва двигателите за маневриране, за да го наклони настрани и да избегне големия танкер, който тъкмо се приземяваше.
Строг глас се разнесе в кабината:
— „Ненаситно любопитство“, незабавно се приземете. Останете на площадката за кацане.
Тя не можа да скрие сарказма в гласа си:
— Господа, решете какво искате. Преди малко ми казахте да напусна колкото се може по-скоро.
— Капитан Кет, говори охраната. Нямате разрешение за излитане. Върнете се в зоната за кацане и отворете люковете.
— Писна ми от тази бюрократщина! — Докато „Любопитство“ набираше височина, силите за сигурност на Ханзата изскочиха от хангарите на площадката за кацане, за да ги прехванат. Тя се пресегна и потупа БиБоб по ръката.
— Не се тревожи. Няма да те хванат пак.
— Да се тревожа? Защо да се тревожа?
Скитниците бяха помогнали на Рлинда да модифицира „Любопитство“ и тя бе добавила няколко устройства, които местните сили на ЗВС не можеха да неутрализират. Пое с кораба си в оредяващия въздух, без да следва одобрен маршрут. Заплахите, оплакванията и ядосаните ругатни, които се лееха по връзката, скоро станаха дори забавни и тя се засмя. Нямаше начин да я настигнат.
98.
Съливан Голд
— Доста се позабави — каза Лидия.
— И аз те обичам. — Съливан не успя да изтрие усмивката от лицето си. Целуна я по бузата. — Много ми липсваше.
— Не се и съмнявам. Имаш ли представа колко пъти си мислех да те зарежа и да се омъжа за някой друг?
Той я прегърна.
— Не ти вярвам.
— Много си сладък.
Стояха на ръба на площадката за кацане, край тях инспектори и търговци сновяха във всички посоки. Капитан Робъртс бе отвел Съливан при семейството му, после си бе тръгнал забързано, уплашен, че новинарските мрежи може да заснемат пристигането му. Изглежда, наистина се притесняваше от камерите.
Космическите кораби се спускаха и кацаха в зоните със засилена сигурност, екипи разтоварваха стоките, товареха ги на наземни коли и ги откарваха към разпределителните центрове. Миришеше на изгорели газове и машинно масло — много по-различно от Миджистра, но за Съливан нямаше значение. Познатите миризми пробудиха мощно чувство на носталгия, достатъчно силно, за да се просълзи, но той бързо изтри сълзите си с ръка.
Около космодрума се носеше оглушителен шум: въздушен трафик, товарни машини, високоговорители, които сипеха съобщения, хора, които викаха. Семейството се събра около него. Синовете, дъщерите и развълнуваните внуци търсеха вниманието му и го засипваха с въпроси, нетърпеливи да чуят разказите за преживяванията му, но той не можеше да каже и думичка.
След като бе получила съобщението, Лидия бе повикала децата и внуците и бе събрала цяла процесия. Съливан почти залитна под напора на радостните засмени хора, които бяха дошли да го посрещнат. Беше почти задушен от целувки, смазан от потупвания по раменете и гърба, а децата го подръпваха за лактите и коленете. Той се засмя на глас, като с неудобство забеляза, че не разпознава някои от посрещачите.
— Колко голямо е станало това семейство?
— Точно колкото трябва — отвърна Лидия.
Смая се, като видя как изглеждат всички. Само година ли бе минала? Много неща бяха станали на Земята през това време. Това Виктор ли беше? И Патриция? Как бе възможно прическите им да са толкова различни? Нови приятели и приятелки, два разтрогнати брака, три бременности и една трагична смърт (не във войната с хидрогите, а в глупав транспортен инцидент). Трима от внуците бяха „изпълнили своя дълг“, като се бяха записали в ЗВС, подтикнати от кампанията. Съливан не знаеше какво да мисли по този въпрос. Не можеше да се насили да ги приеме за достатъчно големи, за да вземат такива решения.