— Хубаво е да съм си у дома. — Целуна жена си по ухото и се наслади на чувството, че е тук, обграден от всички. — Изобщо не си се променила. Не си остаряла дори с ден.
— Така е, защото се превърнах във вкаменелост дълго преди да заминеш.
— Написах ти двадесет и пет писма, но магът-император не ми позволи да ги пусна. А ти не си получила онова, което е предал зеленият жрец.
— Удобно извинение.
— Прояви поне малко съчувствие де! Не можеш да си представиш премеждията, през които преминах: хидрогите разрушиха облачния ми комбайн, а илдирийците ни задържаха в плен, защото видяхме нещо, което не биваше.
— Какво си видял? Твърде много голи илдирийки, предполагам. — Бяха женени толкова от отдавна, че язвителните забележки на Лидия бяха повече закачки, отколкото заяждания.
— Е, скъпа, нямаше да тръгна на онова пътешествие, ако не го бяхме обсъдили предварително и не бяхме решили, че така е най-добре. Заплащането, което обеща Ханзата…
Гневното й изсумтяване го преряза и той се разтревожи.
— Заплащане? Те промениха правилата, щом подадохме искане за компенсации за смъртта ти.
— Подали сте искане за смъртта ми?!
— Нали съобщиха, че небесната мина е разрушена. Какво трябваше да си помисля? Че си се научил да летиш?
— Всъщност да де, добре сте направили.
Нямаше търпение да се махне от площадките за кацане и цялата шумотевица, така че се опита да насочи близките си към пешеходните пътеки.
Една от внучките му, Джесика, го дръпна за ръкава.
— Богат ли си дойде, дядо? Баба каза, че носиш съкровище.
— Е, домъкнах някои илдирийски скъпоценности.
Той се ухили, но изражението на Лидия помръкна.
— По-добре ги скрий, преди Ханзата да ги конфискува. Ще измислят петдесет процента мито или нещо подобно.
Все още оптимистично настроен, той се засмя.
— Поне ще имам вечната благодарност на мага-император.
Очите на жена му заблестяха.
— Добре. Може да се наложи да се преместим там, ако нещата тук продължават така. Няма да повярваш какво прави председателят…
— Тихо, мамо — спря я най-големият им син, Джером, и се огледа неспокойно, сякаш тя бе споменала нещо опасно и електронни подслушвателни устройства записваха всяка казана дума.
Съливан ги изгледа.
— Какво става тук?
— Нищо, нищо! — каза Джером бързо и потупа майка си по рамото. — Познаваш я. Ако няма за какво да се оплаква, денят й не е хубав. Може би всички ще отидем на ваканция до Илдира някой ден.
Съливан погледна Лидия в очите и повтори:
— Какво става тук? Нямах достъп до информация. Говорих със скитници търговци и бивши служители на Ханзата и никой от тях не каза нищо добро за председателя Венцеслас. Вярно ли е, че е изпратил бойни кораби, за да завземе Терок и да хване краля и кралицата? Наистина ли е нахлул Реджак?
— Нека да кажем така, Съливан: добре е, че не вдигна много шум, като се прибра у дома. Никакви интервюта, никакви изявления. Най-добре е да не привличаш внимание. Съмнява ме, че председателят ще го одобри. И е хубаво, че си отворил възможности за заминаване, в случай че Земята вече не е подходящо място за всички нас… Може би щеше да ти е по-добре на Илдира.
99.
Председателят Базил Венцеслас
Можеха да използват кликисите в полза на Ханзата. Базил реши, че това е най-добрият начин да се справи със ситуацията. А архиотецът на Църквата на единството щеше да е неговият говорител.
Всичко щеше да мине безупречно. Със зорките си очи Базил наблюдаваше всяко движение на стилистите, помагачите и съветниците на архиотеца за големия му дебют.
Вгледа се в сините очи на пълничкия старец. Тъкмо те го бяха привлекли към този кандидат от самото начало. Ясният син цвят беше естествен, което елиминираше нуждата от имплантанти. Гласът на архиотеца беше дълбок и резониращ. Гъстата му белоснежна брада се спускаше величествено по гърдите.
Многослойни церемониални роби висяха върху плещите му, нагънати, за да подсказват за едро тяло, като едновременно скриват дебелината му. Церемониалният му жезъл беше внушителен, златен и инкрустиран със скъпоценни камъни, всеки излъскан така, че да не се открие дори петънце и при най-голямото увеличение на образите.