Хората замърмориха, заръмжаха, завикаха — приветстваха тези думи.
— Говоря ви, за да ви дам надежда, но първо трябва да осъзнаете неприятната истина. Първо трябва да разберете защо демоните са дошли. Защото ние сами предизвикахме това наказание. Защото забравихме религията си заради мирски дрязги и отделяхме повече време на бизнеса и политиката, отколкото на Бог.
Базил се усмихна на изненаданото изражение на Каин:
— Стори ми се, че е добра идея.
— Първо хидрогите почти ни унищожиха, но ние ги победихме. После дори кралят и кралицата ни се обърнаха срещу нас, изоставиха Земята и Ханзата и когато го сториха, кликисите се върнаха. — Той кимна уверено. — Тогава загубихме пътя си. Питър продължава да сее отровните си клевети срещу председателя, срещу Ханзата, срещу всички вас. Не може да му се прости за това, а вие ще продължите да плащате висока цена, ако го слушате. Кликиските демони дойдоха като наказание за нашата греховност. Ако искаме да се спасим, трябва да променим начина си на мислене. В идните дни ще ви разкрия план за нашето оцеляване. Бог ни наказва само за да ни напомни колко сме го разочаровали. Но както винаги Бог е милостив и ще ни покаже пътя към спасението.
Хората завикаха радостно. Базил беше изключително доволен. Каин обаче изглеждаше объркан.
— Но Единството винаги е била непротиворечива религия, компромис от всички вярвания, което я оставя всъщност без сила. Мислех, че това е била идеята на създаването й, да разоръжи фанатиците и да ни позволи да въртим бизнеса си безпрепятствено.
Базил присви устни.
— Някога това е било вярно, но Единството вече не може да е празна религия. Не и във времена като днешните. Това ще е само една от многото речи, които архиотецът ще изнесе под мое ръководство.
100.
Маргарет Коликос
Слабата нежна мелодия се носеше сред човешките крясъци. Маргарет се вглеждаше към входа на кулата, към чуждоземните руини, където бе избягала.
Краката й бяха присвити под нея, гърбът й опираше в твърдата стена. Беше опитала всичко, но от самото начало бе наясно, че колонистите нямат никакъв шанс. Сега, след като ДД си бе отишъл, бе останала съвсем сама сред чудовищата. Както преди.
Беше се борила да се свърже с люпилото — крещеше на ужасния дращещ език, настояваше кликисите да не нараняват колонистите, подчертаваше, че тези хора са от нейния кошер, пускаше музиката си. Дори беше рисувала уравнения по земята.
Но люпилото вече не я чуваше. Дори музикалната й кутия вече не го впечатляваше. Кошерният ум смяташе да погълне всеки човек, който бе „складирал“, за да започне новото голямо делене. Кошерът трябваше да се разрасне, да възстанови загубите от скорошните битки, включително и четири от осемте дарители. Маргарет се чудеше как ли ще се отрази това на деленето. Новородените кликиси щяха да зависят много повече от човешките качества, отколкото бе възнамерявал кошерният ум. Тя си спомни за шепата хибридни кликиси, които се бяха родили от асимилацията на бедния Хауард Палаву.
Никой от колонистите нямаше да се спаси.
Отстранена от битката, недокосната от хаоса, Маргарет бе наблюдавала как кликиските воини улавят някои от избягалите скитници и ги връщат лагера. Като сновяха неспирно, многокраките работници обкръжиха бойното поле и се заеха да събират труповете на хората и да ги хвърлят зад загражденията. Когато се хранеха, дарителите можеха да извлекат нужното от мъртвата плът почти толкова лесно, колкото и от живите жертви.
Десетина екскретиращи насекоми бяха дошли отново, за да поправят стените. Много скоро възстановените заграждения се превърнаха в ужасяваща зала на мъченията. Хората не бяха хапвали нищичко от два дни. Водата им бе на привършване. Здравите стени бяха по-високи и гладки, нямаше пролуки, нямаше шанс някой да се измъкне.
Дали за да се противопоставят на дарителите, или за да изразят скръбта си, оцелелите бяха събрали труповете и ги бяха запалили, с което лишаваха люпилото от тяхното ДНК. Дори от това разстояние Маргарет чуваше стенанията на пленниците. Тя беше отвън, в безопасност, но напълно опустошена.
Нави музикалната кутия и я пусна отново. Беше научила думите на „Гринслийвс“ от Антон и дори ги бе казала на Орли.
„Уви, моя любов, жестока си с мен, прогони ме толкова грубо, обичах те вярно ден подир ден, с теб да съм бе истинско чудо“.
Стройни редици кликиски воини и работници заизлизаха от кулите с бръмчене, други скачаха от надвисналите сводове и политаха към обгорената земя. Стомахът на Маргарет се преобърна. Значи люпилото бе взело решение.