Вътре в огражденията дарителите започнаха клането. Навеждаха се над хванатите в капан хора и ги избиваха систематично — един по един. Макар че се опитваха да се борят, хората нямаха никакъв шанс. Кликиските воини бяха направили пробойната в стената, но оставиха дарителите да се погрижат за убиването. Това беше стара традиция.
Маргарет имаше чувството, че може да подуши кръвта чак оттук. Виковете на умиращите се сляха в безкраен протяжен стон, който запулсира в главата й. Тя затвори очи.
По времето на марсианската експедиция с Луис бяха женени от година. Макар животът от ден за ден да бе труден и на моменти направо тежък, за тях тези дни бяха като истински меден месец — толкова спокойни и романтични. Двамата почти бяха свършили работата си, преди средствата и провизиите им да се изчерпят, но Маргарет не пожела да напусне Червената планета. Беше случайност, макар и може би неизбежна, че бяха заченали Антон в дълбоките каньони на Марс…
Тя отново нави музикалната кутия. „Гринслийвс“.
Най-накрая писъците утихнаха. Тя чу последен обезумял вой от няколко колонисти, чието добре закътано скривалище беше разкрито, а после и той замлъкна. Кликиските работници се втурнаха вътре и натрупаха телата на хората пред дарителите, които лакомо запоглъщаха новата човешка ДНК.
101.
Тасия Тамблин
„Оскивъл“ най-после стигна Ларо. Тасия се радваше, че този път идва като освободител. Нико Чан Тайлар беше готов да овъргаля в катран и перушина хората, които незаконно бяха задържали родителите му. Роб правеше планове да натовари кораба със стотина от задържаните скитници и всеки от останалите, който пожелае да дойде.
Спуснаха се под нисък ъгъл и Тасия обясни на Роб къде се намира главното селище.
— Изпращам идентификационен сигнал, за да съобщя, че нямаме враждебни намерения — каза той. — За всеки случай.
— Шиз, ако го направиш, ще предупредиш зевесетата долу.
— Хайде, стига. Да не мислиш, че сме невидими? Сигурно имат орбитални сензори, с които да ни засекат. Защо да не решим въпроса по мирен път?
— От твоя оптимизъм ме побиват тръпки, Бриндъл. — И все пак Тасия бе наясно, че зевесетата на Ларо са сред най-големите некадърници, щом Ланиан не ги бе взел даже като пушечно месо за хидрогите. Не очакваше да има голяма престрелка.
Нико се приведе към двете пилотски кресла, изпълнен с нетърпение.
— Пратихте ли съобщение на родителите ми, че идвам? Те отговориха ли? Някой отговори ли изобщо?
В отговор се разнесе само статичен шум.
— Няма въпроси, няма искания, няма „добре дошли“. Сигурно обичат да си играят на криеница. — Тасия се вгледа в координатите. — Това е странно. Селището и базата би трябвало да са долу.
— Сега ще излезем над хоризонта. Ще ги видим след минути.
Ала след тези минути Тасия се втренчи невярващо в останките от града. Постоянното селище и колоритните временни лагери бяха размазани, разхвърляни, сякаш тук бе фучало торнадо. Посевите в радиус километри бяха изгорени или разкопани.
— Шиз, какво е станало тук?
Нови подобни на термитници кули се издигаха навсякъде, огромна трапецовидна рамка, която трябваше да е новопостроен транспортал, лежеше в откритото пространство между тях. Кликиските развалини вече не бяха руини, а огромен метрополис пет пъти по-голям от кулите, които бе видяла при последното си посещение. Черни силуети, подобни на гигантски буболечки, изпълваха пейзажа.
Някои от съществата започнаха да слизат от чуждоземните кули, други разпериха криле и полетяха.
Тасия внезапно си спомни за странното съобщение, което магът-император бе изпратил на крал Питър по зелените жреци.
— В името на Пътеводната звезда, това са кликисите! Върнали са се на Ларо. Те…
— Разбили са цялата колония — проплака Роб. — Затова никой не ни отговори.
— Предпочитах да се изправим пред зевесетата.
Нико се хвана здраво за пилотското кресло.
— Не можем да приемем, че всички са мъртви. Не знаем какво е станало. Може би има оцелели. Трябва да проверим.
— Погледни добре и сам си вади изводите.
— Не! Не знаем достатъчно! Някои хора може да са избягали. Може би мнозина. Не можем да се откажем просто така.
— Не се отказвам — отвърна Тасия. — Все още. Но не мисля, че е добра идея да питаме буболечките какво е станало. Твърде много ми напомнят черните роботи, а тях не мога да ги понасям.
Роб се приведе напред.
— Какво е това? Нещо излита във въздуха.