— Не знам какво му е станало — поклати глава Кейлъб. — Но пък той никога не е бил съвсем нормален. Трябва ли да се тревожа?
— Едва ли — каза Ческа. — Той си е такъв.
Ден се усмихна на дъщеря си.
— Скоро може би ще разбера как да те докосна отново. Всичко беше загадка, но сега тя започва да се прояснява. — Той плесна с ръка костеливото рамо на Кейлъб. — Ще се радваме да разпространим новите вентали, докато продължавате да търсите. Ще вземем танкера на Тамблин и ще го направим сами.
Кейлъб изсумтя:
— Кой си ти, че да предлагаш…
— Аз съм този, който ти услужи с работници и екипировка от Оскивъл, за да поправиш водните си мини.
— Е, може и така да е, но те не ни трябваха толкова, колкото смятах. Джес и Ческа свършиха основната работа.
— Добре, в такъв случай не им ли дължиш малка услуга? — Усмивката на Ден не изчезваше. Той изглеждаше облъхнат от вътрешен мир. — Да изплатиш дълговете си никога не е загуба на време.
— Разбира се, че не е.
По-късно, на повърхността на замръзналата луна, Джес насочи отделените от мъглявината вентали да се излеят от кораба-мехур и да се влеят в танкера. Оживената вода се размърда като блестяща стоножка, която се раздели, за да изпълни всяко празно пространство, без да се загуби и капка. Когато танкерът се напълни с живата течност, Джес и Ческа благодариха и се сбогуваха.
Ческа се вгледа дълбоко в очите на баща си, опитваше се да разбере какво се е променило в него. Венталите усетиха близост, подобна на умствената връзка, която споделяха тя и Джес, но тази способност беше по-широка, по-всеобхватна, отколкото тази на венталите. Ден изглеждаше по-щастлив, по-силен, сякаш можеше да е по-близо до нея отпреди.
— Чудесно е, Ческа. Не се тревожи за мен.
— Ще ми кажеш ли какво ти се е случило?
Той я дари със странна усмивка.
— Някой ден. Сигурен съм, че венталите ще го разберат. Световните дървета започват да го правят. Засега аз самият имам нужда да го разбера по-добре. Когато съм готов, ще го споделя с дъщеря си, говорителката… бившата говорителка на скитниците.
— През последната година не се представих добре нито като говорителка, нито като дъщеря.
— За мен ти си всичко, скъпа Ческа. В името на Пътеводната звезда, никога не го забравяй.
103.
Сирикс
Сразен, но не и унищожен, разбит, но все пак оцелял, Сирикс се бореше да задържи оределите си сили. Бойната група бе пострадала от сблъсъка на Ларо. Беше загубил много кораби, много бойни компита и черни роботи. Тежките съдове на ЗВС имаха съвсем малко останало гориво и почти никакви оръжия.
За първи път той сериозно обмисли възможността просто да се скрие, да изпадне в хибернация, да зарие черните роботи на някой изолиран астероид или луна и да изчака няколко хиляди години. Но за това време кликисите щяха да овладеят целия Спирален ръкав. Не можеше да го допусне. Трябваше да продължава. Трябваше да има начин.
Съдбата реши да му помогне.
Сред необятното празно пространство носещите се кораби на флота му попаднаха на самотен скитнически кораб, натоварен с множество контейнери с екти. Сирикс съсредоточи вниманието си и фокусира върху него подобрените си сензори. Всичките му оцелели кораби преминаха в бойна готовност.
— Трябва да атакуваме — каза Илкот. — Корабите ни отчаяно се нуждаят от звездно гориво.
— Корабите ни се нуждаят отчаяно от много неща. — Сирикс огледа данните от скенерите и се опита да прецени всички възможности. Ставаше въпрос за оцеляването им. — Сам по себе си товарът е недостатъчен да зареди бойната ни група за дълго. Позволете на кораба да увеличи разстоянието, но да не напуска обхвата на сензорите. Може би, ако го последваме, ще ни заведе до по-голяма плячка.
— Ами ако избяга?
— Няма да избяга.
Товарният кораб засече бойната група, отклони се от курса си и ускори. Пилотът бе заключил, че тези кораби принадлежат на Земните въоръжени сили, известни противници на скитниците.
Корабите на роботите продължиха по предишния курс, като оставиха скитника да си мисли, че се е изплъзнал от сензорите им. Сирикс изпрати малка сонда, която да го следва и да предава данни за посоката му. Скитникът продължи да се отдалечава: очевидно вярваше, че няма от какво да се бои. Двигателите на малкия кораб бяха способни на голямо ускорение, затова скитникът сигурно смяташе, че ще успее да се отдалечи безпроблемно, но черните роботи не бяха като чупливите хора и можеха да издържат на още по-голямо ускорение.
След като изчака достатъчно, Сирикс се зае с предпазливо преследване на плячката. Корабите на флота му се разтеглиха в дълга редица, като внимаваха да запазват достатъчно разстояние, за да не бъдат засечени. Проследяващата сонда изпрати ясен сигнал и те бързо го последваха.