Внезапно корпусът на дреднаута се разтресе. Палубата и стените изстенаха. Шест бойни лайнера от Слънчевия флот преминаха през атмосферата на Марата и се насочиха към флота на Сирикс. Слънчевите платна бяха опънати, оръжията заредени.
Разтресе ги още един глух удар.
— Ние сме в кораби на ЗВС. Би трябвало да смятат, че сме сили на Земята — отсъди Сирикс и се обърна към Илкот. — Изпрати един от записите на генерал Ву-Лин, за да ги заблудим.
— Илдирийците във война ли са с хората? — попита ПД.
КТ отбеляза с безумно весел глас:
— Сирикс, ти вече предаде своя образ при търсенето на оцелели роботи. Илдирийците знаят кои сме.
Бойните лайнери се устремиха напред и откриха огън с най-мощните си оръжия. Дреднаутът на Сирикс потрепери. От контролните панели се разхвърчаха искри. Разнесоха се сигнали за тревога и индикаторите показаха четиринайсет пробойни в корпуса и огромна загуба на атмосфера.
— Отвърнете на огъня!
Оръжията на ЗВС избълваха залп и разкъсаха едно от слънчевите платна.
— Разбираемо е, че илдирийците са ядосани на кликиските роботи — обади се КТ. — Роботите не са поискали разрешение да основат база на суверенна илдирийска територия и това е нанесло големи щети на империята.
— Но илдирийците изобщо не би трябвало да са тук — заяви Сирикс високо.
— Вероятно смятат, че роботите не би трябвало да са тук.
— Това е съвсем различно.
Бойните компита от съпровождащите манти продължиха да стрелят и повредиха два от патрулиращите лайнери, но самите те бяха тежко засегнати от ответния огън. В хаотичната битка Сирикс наблюдаваше ракетните установки и язерни батареи и осъзна, че губи боеприпаси, които бе предвидил за хората и кликисите. Не смяташе да се бие и с Илдирийската империя, особено с тази малка бойна група, без подкрепленията, които очакваше да открие на Марата.
Илдирийските бойни лайнери продължаваха да ги обстрелват. Сирикс бързо сравни възможностите на оръжията на бойните лайнери с тези на своите кораби и прецени, че макар корабите на ЗВС в крайна сметка да имат шанс да победят, това ще струва много на бойната му група. Някои загуби не можеше да си позволи. Така че прати съобщение на илдирийците:
— Оттегляме се. Прекратете огъня. Ще се махнем от системата ви.
Слънчевият флот очевидно не беше съгласен. Корабите му продължиха да преследват Сирикс и бойната му група, без да отслабват стрелбата. Сирикс вече бе сигурен, че поправките ще отнемат значително време.
Ако не успееше да се обедини с другите роботски поселения на кликиските светове — като това, което бе очаквал да открие на Марата, — щеше да си остане само с тези кораби. Неговият смъртоносен метален рояк бе сведен до облак комари.
Беше ядосан и разстроен и имаше нужда от цел. Нова възможност изведнъж го осени. Завръщащите се кликиси бяха главната заплаха. Най-омразният враг. И той щеше да ги унищожи.
Познаваше старите им светове, знаеше къде ще отидат. Реши да поведе корабите си от планета на планета и да унищожи и последния транспортал. Това щеше да изолира кликисите в далечния край на галактиката, или където и да се бяха крили през тези хилядолетия. А той щеше да ги намери и да ги изпепели до последния.
Корабите на ЗВС лесно можеха да постигнат тази цел. Свят по свят.
51.
Антон Коликос
След като се върнаха от Марата, Антон се сдоби с нова история за разказване. Дори паметител Вао’сх едва сдържаше нетърпението си да запише преживяванията си при сблъсъка на Слънчевия флот с черните роботи и завърналите се кликиси. Щеше да документира всичко и да го изпрати в залата на паметителите. Вао’сх никога не бе очаквал да участва в делата на Сагата.
— Понякога, когато чета какво съм направил след идването си тук, ми е трудно да повярвам на преживяванията си — каза Антон. — Трябва да си напомням, че става въпрос за мен, а не за някой велик герой!
И се засмя над страниците на електронния си бележник.
В ярко осветения паметителски кабинет в Призматичния палат Антон най-накрая се връщаше към работата, която го бе довела на Илдира — да преведе части от чуждоземната епична творба, за да може да я занесе на Земята. Опита се да си представи какво ли ще се случи, когато се върне в старата си университетска бърлога — дали щяха да пазят мястото му след толкова време? Но това всъщност нямаше значение. С опита си и с уникалните си познания Антон можеше да си намери работа във всеки университет. Можеше да се включи в лекционната мрежа. Вместо да публикува статиите си в разни списания, би могъл въз основа на най-вълнуващите части на Сагата да напише бестселъри, дори и автобиография. Щеше да получи сериозно признание. Ех, ако родителите му можеха да го видят…