Стоеше в ярката слънчева светлина и попиваше всичко, което държеше в ума си, всичко, което бе започнал да споделя. Група свещеници-философи стоеше наблизо и се взираше във фонтана с плазмени мехури, но Колкер вече не бленуваше да се присъедини към тях. Сега разбираше повече, отколкото те можеха да видят и съобразят. Те бяха ограничени от тизма си, а той не.
Неговото място в картината на света не се бе променило, но той вече знаеше, че има място. Усещаше милиони прегръщащи го ръце от тизма на илдирийците около себе си и когато докосна самотната фиданка, можеше да се зарее над връзките на телевръзката. След дългото и самотно страдание никога не си бе представял, че ще се чувства толкова добре.
Знаеше, че трябва да отвори съзнанието си за приятелите си в тази величествена реалност — не само зелените жреци, но и обикновените човешки същества. Това не бе лично откровение. Трябваше да въздигне всички до едно по-висше съзнание.
Отначало щеше да започне с комбайнерите на Ханзата, работещи под ръководството на Табита Хък. Трябваше да го сподели с тях.
Заради строителните дейности совалките излитаха в орбита в непрекъснат поток. Колкер се качи на първата, на която успя да си намери място. Никой илдириец не се бе противопоставил на зеления жрец, когато бе взел фиданката от палата.
Докато совалката се издигаше, Колкер хвана тънкия ствол с една ръка, а с другата стисна призматичния медальон, който му бе дал Тери’л, и потъна в огромната вселена в главата си. Вече бе започнал да описва някои от прозренията на верданите. Дърветата явно не знаеха нищо за тези възможности.
Пристигна на новата космическа станция, сглобена от модули и останки от повредени лайнери. Работниците на Ханзата бяха опитни в използването на маневрени капсули и гъвкави скафандри, но това, което илдирийците трябваше да научат час по-скоро от хората, беше организираност, инициативност и иновативност. След като странното чудо го бе докоснало, Колкер откри, че действа по-добре отпреди. Работата и взаимодействията му бяха по-ефективни — почти съвършени всъщност. Тези хора бяха способни да постигнат същото.
Колкер влезе в централната свръзка, където трепкащи панели показваха производствените единици и обикалящите в орбита докове за сглобяване. Сега, след като бе толкова по-добре настроен, той усещаше всеки повей на рециклирания въздух върху кожата си, виждаше живите детайли на металните стени и подове и блясъка на звездите в безкрайния космос. Усещаше всеки човек около себе си, макар че не можеше да ги различава добре. Все още.
Табита бе в контролната зала. Приличаше на доволна котка, на която току-що са дали купичка мляко. Трябваше само да даде заповед и илдирийските работници изпълняваха желанията й. Подобна власт може и да й бе завъртяла главата, но тя изглеждаше по-скоро съсредоточена, отколкото горделива. Видя Колкер и на лицето й се изписа изненада.
— Колкер! Смятах, че като зелен жрец ще предпочетеш да останеш на земята.
— Имам нещо важно. — Той сложи фиданката на информационното бюро, като без да иска, закри колона светещи числа. — Трябва да ти го покажа. И на Съливан.
— Съливан в момента оглежда доковете. Ще се върне след половин час.
Колкер я дари със спокойна ангелска усмивка.
— Ами ако споделя нещо с теб, нещо, което ще изостри сетивата ти, ще ти помогне да взимаш решенията си по-бързо, да разбираш повече? Ще проявиш ли интерес?
Тя се засмя.
— Би помогнало. — Вниманието й се насочи към един примигващ индикатор на бюрото и тя излая няколко заповеди. — Но нямам цял ден! Казвай бързо. — Обърна се към един от помощниците си. — Бари, провери насочващата греда! Струва ми се, че нещо не е наред!
Колкер докосна телевръзката, вдигна призматичния медальон и се съсредоточи върху фасетките и потока на телевръзката.
— Ще отнеме само секунда.
— Някакъв трик на зелените жреци ли е?
— Нещо повече. — И той прокара ръка по челото на Табита. Усети ума на световната гора, почувства духовните нишки, а после последва вълната на тизма в латентния потенциал на Табита, на всички хора. За него бе съвсем просто. Той побутна. Дверите на ума й се отвориха и вселената нахлу в нея.
Табита ахна. Очите й се разшириха от изумление. Колкер отдръпна ръката си и тя се вгледа в административната свръзка.