— Търся клана Келъм.
Тук духаха студени ветрове и носеха горчива миризма. Стомахът на Питър бе свит на топка от очакването да види Зет и от ужас как ще реагира тя. Бе изпълнен с надежда и любов, беше решен да изкупи вината си, да я накара да види как се е променил. Искаше да й покаже, че съжалява, че е готов да приеме всякакво заслужено наказание, че ще се окаже достоен за нея.
Гоф се намръщи.
— За какво са ти Келъм? Мога да ти предложа повече от тях.
„Не можеш да ми предложиш Зет“, помисли Патрик.
— Работил съм с Дел Келъм.
— И какво от това? — Гоф се предаде и посочи едно отдалечено съоръжение. — Това там е неговото.
Това бе всичко, от което се нуждаеше Патрик. Скочи в кораба и се насочи към другата мина. Хиляди сценарии се разиграваха във въображението му и той подготви думите си — извиненията, признанията, молбата си за прошка.
Кацна на една от палубите, като съобщи само името на кораба си. Не искаше Зет да разбере предварително за пристигането му. Като нищо бе способна да го застреля.
Излезе навън в обикновената си униформа и огледа скитниците, които идваха да го посрещнат. Позна един от тях, помнеше го от дните си като затворник.
— Тук ли е Зет Келъм?
— Че къде ще е? Това е небесната мина на Келъм все пак, нали?
Още хора заизлизаха от командната палуба на гигантската небесна мина. Патрик не можеше да не познае широкоплещестия Дел с прошарената брада. Но най-вече бе поразен от Зет. Никога не бе изглеждала по-красива. Стомахът му се сви.
Келъм замръзна и се вгледа в него.
— По дяволите!
Зет мълчеше. Патрик искаше да й каже, че съжалява, да я обсипе с извинения от всякакъв вид, да утеши наранените й чувства и да изличи бездната между тях. Толкова много думи се мъчеха да излязат от устата му, че за миг се обърка и не можа да каже нищо. Вдигна ръка.
— Търсех те! Съжалявам. Толкова много неща трябва да обяснявам…
— Какво безочие!
Патрик не се смути от презрението й. Беше подготвен за него.
— Давай. Заслужавам всяка обида, която ми отправиш.
— Точно така. Но няма да си правя този труд. — Зет му обърна гръб и тръгна към командната палуба.
— Почакай… дай ми шанс. Моля те! — Но тя не го погледна. Патрик стоеше до „Циганин“, напълно безпомощен. Надеждата в душата му угасна като огън, залят с вода. Не беше мислил какво ще прави, ако тя го отреже. Сърцето му се сви болезнено.
Не така си бе представял нещата, но все пак реши да остане. Надяваше се, че Зет ще омекне.
54.
Адмирал Шейла Уилис
По заповед на председателя десет добре въоръжени манти се насочиха към Терок готови за бой. Екипажите от наперени ентусиасти искаха да покажат на какво са способни. Уилис ги разбираше. Войниците бяха смачкани от хидрогите, отхвърлени от колонистите и излъгани от собствените си бойни компита, без да се споменава, че бяха засенчени от илдирийския Слънчев флот и няколко вердански дървесни кораба. Нямаше нищо чудно, че бяха готови да излеят раздразнението си върху купчина туземци, крал и кралица в изгнание и шепа търговци.
Уилис виждаше в това проява на синдрома „сритай кучето“. Земните въоръжени сили имаха сериозен проблем с липсата на адекватност.
— Все едно да купиш огромна космическа яхта, за да компенсираш малкия си пенис — промърмори тя, застанала на командния мостик. — Нямам добро предчувствие за тази мисия, лейтенант-командир Бриндъл. — Вгледа се в новоназначения изпълнителен офицер. — Изобщо нямам добро предчувствие.
Конрад Бриндъл стоеше мирно. Всъщност, понеже бе кадрови военен, винаги изглеждаше сякаш е заел стойка „мирно“, дори когато бе отпуснат. Уилис предполагаше, че дори пижамите му са с ръб и че лъска обувките си просто за упражнение. Изглеждаше обаче потиснат. Синът му беше герой, бе служил при самата Уилис, но тя долавяше, че между Роб и баща му има търкания, появили се след спасяването на младежа. Не попита обаче. Тя не се месеше в личния живот на другите, освен ако грижите им не пречеха на работата.
— Няма за какво да се тревожите, адмирале. — Конрад говореше, сякаш рапортува. — Нашите десет манти са повече от достатъчни, за да се справят със защитата на Терок. Крал Питър показа, че е страхливец, като изостави Земята, а сега събира около себе си неудачници. Нашите войници, от друга страна, са мотивирани да върнат предишната сила на Ханзата.
— Точно така. А ако тракнем с токове три пъти, ще е още по-лесно… — подметна Уилис саркастично. — Господин Бриндъл, може би ще ми обясните как ще върнем силата на Ханзата, като атакуваме невъоръжена планета, чиято независимост е призната от самия председател? В коя точно част от закона на Ханзата пише нещо подобно?