— Виждам ги — обади се пилотът.
Три совалки се обърнаха и откриха огън със защитните язери, поразяваха летящите кликиси. Но на мястото на всеки, който сваляха, се появяваха трима нови — буболечките продължаваха да се изсипват от скалния град.
— Има само един начин да спрем това. „Юпитер“ — огън!
Като кит, който се гмурка дълбоко в търсене на храна, дреднаутът се устреми към изгубения град. Совалките продължаваха да стрелят.
— Унищожете транспортала. Унищожете града! Унищожете всичко!
Огромните язери на „Юпитер“ засияха в оранжево, после в бяло. Грамадно копие от ослепителна енергия се заби в чуждоземния град. Втора ударна вълна премина през скалата, като унищожи и сградите наоколо. Кликисите в тунелите бяха избити, транспорталът изчезна за секунда.
Няколкото останали буболечки бяха отрязани от кошера си и летяха безцелно. За Ланиан те бяха като комари, които трябва да бъдат смачкани. И бойците му ги смачкаха.
Ланиан насочи совалките към дреднаута.
Трябваше да се върне в Ханзата. Председателят Венцеслас нямаше да хареса доклада му.
56.
Хъд Стайнман
Напълно отвратен, че градът се е превърнал в истински концентрационен лагер, Стайнман реши, че е време да си тръгне. Много от по-наивните колонисти все още се надяваха, че няма да им се случи нищо лошо, самоубеждаваха се, че ще са в безопасност, стига да не предприемат радикални действия срещу кликисите. Стайнман изобщо не вярваше в това.
Условията зад стените на града ставаха все по-лоши. Маргарет Коликос някак бе убедила буболечките да хранят пленниците, ала гадната им каша определено не беше вкусна. Но пък засищаше достатъчно, стига хората да ядяха достатъчно от нея — и да им понасяше. Стайнман се беше насилвал, но вече не можеше да я вкуси. Сега просто искаше да се махне оттук.
Няколко групи се бяха организирали и бяха изнесли провизии и сечива, а после бяха отишли да се срещнат с Дейвлин Лотце. Вярваха, че той е намерил убежище някъде. Но Стайнман нямаше желание да става част от група, която ще живее в още по-тесен и ужасен лагер.
Стига толкова. Винаги бе искал да прекара живота си като отшелник.
Късно следобед заблъска по вратата на жилището, в което бе настанена Орли. Крим Тайлар се показа на вратата, зачервен и сърдит.
— Какво искаш?
Жена му, Марла, пристъпи напред. Черната й коса бе прошарена с бели кичури.
— Пусни го, Крим. Не го дръж на прага. Той не е кликис все пак.
— Дойдох да видя Орли.
— Още не се е съвзела след посещението при люпилото, но вероятно ще се съгласи да говори с теб. — Крим изсумтя неодобрително — И аз не знам защо.
В дневната бяха разпънати няколко походни легла. Орли бе извадила синтезаторните си ленти и се взираше в тях като зашеметена. Стайнман усети да го пробожда странна тъга. Какво й бяха направили тези буболечки?
Като го видя, тя се оживи.
— Господин Стайнман!
— Не стана каквото очаквахме, когато дойдохме тук, а, хлапе? Може би щеше да е по-добре да си бяхме останали на Корибус.
Тя въздъхна.
— Корибус също е бил кликиски свят и буболечките вероятно са се върнали и там. Щяхме да ядем гризари, да се крием от дивите зверове и да бягаме от кликисите.
Той изхъмка, после изсумтя:
— Исках… исках просто да ти кажа… че си заминавам тази нощ.
Крим и Марла го погледнаха изненадано.
— И друга група ли е готова да тръгне? Изпратихме една вчера.
— Тръгвам сам. Няма да е по-различно от самотата, която се надявах да открия на Корибус.
— Тогава не се получи — отбеляза Орли.
— Само заради проклетите роботи.
— А и защото на теб не ти хареса особено.
— Ще се справя, хлапе. Сериозно. Кликисите са тъпоглави, когато става въпрос за сигурност. Само си мислят, че са ни заградили.
— Но си е така — промърмори Крим.
— И след като се измъкнеш… какво? — Орли явно се тревожеше за Стайнман.
— Искам да съм независим. Време е пак да се пробвам в пустошта.
Орли го прегърна. Той си спомни колко много бяха разчитали един на друг, преди да бъдат спасени от Корибус. Въздъхна и се отдръпна от нея.
— Не обичам огради, не обичам стени. Тук направо не мога да спя.
Искаше му се да я помоли да го придружи и виждаше, че и тя се колебае. Но момичето бе решило да остане тук с другите колонисти, каквото и да се случеше. Той разроши косата й.
— Не забравяй, че съм някъде отвън и си мисля за теб, Орли. Ти си добро хлапе.
— Знам. Пазете се, господин Стайнман. Обичам ви.
Той усети буца в гърлото си и се зачуди дали да не поостане още малко. Но слънцето вече залязваше. Събиращите се сенки караха тъмнината на плътните стени да пълзи напред, да поглъща лагера.