— Сагата не е била докосвана хиляди години. Ние бяхме част от историята. Изживявахме я. Знаехме мястото си във великия разказ. Но откакто започнахме да се събираме с хората, откакто допуснахме те да се намесят в историята ни, нищо не е същото.
— Историята на вселената не принадлежи само на илдирийската раса. Принадлежи на всички раси — каза Вао’сх. — Дори на хората.
— А сега хората си мислят, че са част от тизма! — Ко’сх поклати скръбно глава. — Чухте ли оня зелен жрец?
Антон — разбираше притесненията им — каза кротко.
— И аз не го харесвам. Колкер предложи да отвори ума ми за своето „откровение“, но лично аз предпочитам да съм себе си. Така че не ме винете, аз не заплашвам вашия тизм.
Антон беше единак, предпочиташе самотата, за да може да прочете великите епоси. Не можеше да си представи какво ли ще е мислите му да са напълно отворени, умът му — свързан с други хора, както и с мрежата на илдирийския тизм. Това, което Колкер и другите описваха като чудодейно чувство на принадлежност, на него му приличаше на ужасно нахлуване в уединението. Някои илдирийци смятаха новопокръстените хора за натрапници, други дори гледаха на тях като на заплаха.
Ала сега възложената му работа заедно с Вао’сх по ревизирането на Сагата предизвикваше дори по-голямо разтърсване. Двамата щяха да раздрусат основите на историята. Макар да имаха благословията и подкрепата на мага-император, не бе за чудене, че някои илдирийци гледаха на Вао’сх, и най-вече на него самия, като на еретици, също както хората бяха гледали на изгаряните древни астрономи на кладите.
Старият паметител сложи ръка върху рамото на Ко’сх, жест, който илдирийците използваха рядко — той самият го бе възприел от Антон.
— Ще изучиш новата история, Ко’сх. Независимо колко точно ги запаметяваш и повтаряш, някои части от Сагата са погрешни. Дори историите за шана рей може да са били изфабрикувани.
Ко’сх поклати глава. Не се опитваше да отрече думите на другаря си, но му бе трудно да ги приеме.
— Ако истината може да се подмени веднъж, какво пречи да се подменя отново и отново? — попита той унило.
62.
Патрик Фицпатрик III
Патрик никога не бе виждал толкова сложно съоръжение, сглобено от подръчни материали, като небесната мина на скитниците. Беше направо удивително. Индустриалният преработвателен град беше като гигантски лайнер сред облаците, самостоятелен и почти самодостатъчен. Пресяваше атмосферата на Голген и преминаваше през замърсените газови вихри. Входните тръби засмукваха огромни количества, преработваха водорода в реактори за екти, а после изхвърляха остатъците в огромна следа зад себе си.
Голген беше огромно небе и Патрик се чувстваше абсолютно сам в него.
Зет отказваше да говори с него. Нито дума. Патрик знаеше, че е темпераментна, но не бе очаквал да бъде отрязан толкова категорично. Зет го бе обезоръжила ловко по начин, който би накарал дори баба му да се гордее с нея. Защо просто не му се бе разкрещяла?
Бе я търсил на всяко възможно място. Беше ходил на контролната палуба, бе обиколил корабните нива, бе чакал в столовата. Вече всички скитници знаеха кой е и макар да не го изхвърлиха от небесната мина (буквално или преносно), определено му оказваха хладен прием. Никой не знаеше къде е Зет. Тя очевидно го избягваше, но Патрик отказа да се предаде.
Патрик откри каютата й по чисто стечение на обстоятелствата. Звъня дълго на металната врата, но тя не отвори. Изчака там цяла смяна, но тя така и не се появи. Той идваше в произволни часове, дори и през нощта, но тя никога не бе там.
Затова й остави бележка. Когато и това не даде резултат, реши да й занесе цветя. Тъй като не бе лесно да се намерят цветя на индустриална небесна мина, поседя в кораба си и загуби половината си ден, за да нарисува огромен пъстър букет, като се надяваше желанието да компенсира липсата на талант. Закрепи го с лепенка за вратата на каютата й. Следващия път, когато мина, картината я нямаше.
Но я нямаше и Зет.
Напълно безпомощен, Патрик отиде да разгледа огромното съоръжение на Келъм, като се надяваше, че може да я срещне случайно. Застана насред откритата палуба и загледа бавно кълбящите се облаци. Някога тук бяха живели хидрогите. Патрик потрепери и се хвана за перилото, опитваше се да овладее замайването, събудено от спомена за бойните кълба, които бяха унищожили мантата му.