Верният ДД дойде с нея до оградата. Интелигентното приятелско компи лесно се адаптираше към почти всяка ситуация. Много колонисти вече бяха избягали тайно и вероятно се укриваха в убежището, подготвено от Дейвлин Лотце. Но останалите…
Преди седмица по настояване на Маргарет кликисите бяха прекарали през стената тръба от напоителния кладенец. Това бе единственият източник на вода вътре и част се разля в локви кална каша, преди Крим Тайлар да приспособи корито и резервоар. Хората пълнеха бутилки и кофи и се вглеждаха тревожно в навъсената Маргарет. Тя отиде при Лупе Руис и Роберто Кларин, които също чакаха пред помпата, и каза:
— Имам новини, но ще е най-добре да говорим насаме.
— Ще се радвам да приготвя напитки — предложи ДД. — Имате ли лимонов концентрат? Знаете ли я оная поговорка: „Ако животът ти поднася лимони, направи си лимонада“?
— О, лимонада! — възкликна Кларин. — На Ураганово депо понякога получавахме истински лимони от оранжериите на Чан. — Въздъхна и се обърна към Маргарет. — Значи смяташ да ни пуснеш кисели вести?
Маргарет не се опита да скрие.
— За жалост да.
— Вече минахме през ада. Какво искат кликисите от нас?
— Какво сме им направили? — добави Руис. — Каза, че те преследват черните роботи. Какво общо имаме ние?
— Люпилото гледа на хората като на ресурс, с който да постигне целите си. Трябва да се възпроизвежда, да увеличава броя си, за да се бие с други кошери. Елате, ще ви кажа.
Влязоха в една от постройките, беше с раирана тента. Някога производствена работилница, след идването на кликисите тя бе престанала да работи. ДД застана на вратата под шарения плат. Маргарет си помисли, че е по-вероятно да си поговори с посетителите, отколкото да ги отпрати.
— Наблюдавах приготовленията в кошера на люпилото — почна тя. — Дарителите са зрели и готови да асимилират нов генетичен материал, за да подобрят възможностите на кошера. И ще извлекат каквото могат от човешката ДНК, като използват всички колонисти.
И обясни, че само малцина от интересните хибриди с гените на бедния Палаву са оцелели, но че са показали потенциала на човешките гени. И че новите кликиски хибриди ще са по-силни, по-умни, по-мощни. Че мислят да използват човешките способности, за да завладеят всичко. Че люпилото на Ларо смята да използва това срещу другите кликиси.
— Да ни използва? — Руис се огледа объркано. — Какво означава това?
— Ще ни изядат — простена Кларин. — Това ни казваш, нали?
— Да, точно това казвам.
Деленето опразваше люпилото, превръщаше кошерния ум в планина от тъпчещи се ларви, от които израстваха множество нови кликиси. Затова кликисите бяха пожънали всичко, което ставаше за ядене, затова ловяха риби и ловуваха — за да съберат колкото се може повече биомаса, която да струпат на огромен куп. В кошера на люпилото ларвите щяха да ядат, да пораснат и накрая да се излюпят.
Застаналият на вратата ДД махна приветливо на двама минувачи, но те не намериха за нужно да го поздравят.
Кларин се намръщи.
— Скитниците не се дават без бой. В името на Пътеводната звезда, ще намерим начин да им покажем, че не ставаме за ядене.
67.
Хъд Стайнман
Да напусне заграждението беше най-умното, което бе правил в живота си. Дори след като му се наложи да се крие от буболечките цял ден и да търси храна и подслон през нощта, Стайнман се радваше, че е взел нещата в свои ръце. Защо беше чакал толкова дълго? Знаеше отговора, разбира се. Неприятно му бе да остави Орли Ковиц, а и бе намерил приятели сред колонистите. Имаше зловещо предчувствие какво ще сполети всички. Маргарет Коликос беше странна жена и му беше трудно да я разгадае. Убеден беше, че тя знае нещо. Нещо лошо.
Спа в една падина, скрит от външния свят. През последните няколко дни бе оцелял, като ядеше гущери. Това не го безпокоеше. Те бяха по-вкусни от гризарите на Корибус. В небето мина кликиски летателен апарат. Съмняваше се, че буболечките го търсят, тъй като едва ли брояха колко хора има зад загражденията, а и той не бе първият избягал. Надяваше се да не е и последен.
Тръгна в сгъстяващия се здрач към някакви пясъчни скали, осеяни с отчетливи сенки, може би пещери. Вървеше през сухата трева и се надяваше никой да не го види. Вероятно имаше и местни хищници, но пък като си даваше сметка какво е преживял, възможността да се изправи срещу гърмящи змии или диви котки не го притесняваше особено.