Наслаждаваше се на свободата, на независимостта. Най-накрая беше намерил уединението. Тогава защо се чувстваше толкова самотен? Затананика тихо. Носеше дълга тояга и я буташе във всякакви подозрителни сенки. Докато минаваше покрай голяма купчина камъни и пръст, затананика по-високо. Нощта на Ларо беше твърде безмълвна.
Осъзна, че си тананика една от мелодиите на Орли. Двамата се бяха справили добре на Корибус… Стайнман рязко спря. Бе чул писукане и подсвиркване — песен в отговор на неговата. Наруга се. Трябваше да си мълчи! Наоколо имаше кликиси.
Писукането се чу отново, подсвиркващ дращещ звук, нямаше нищо общо с песента, която тананикаше той. Звезден отблясък по черна черупка разкри кликиския воин, който излизаше иззад скалите. Скочи към Стайнман. Острите му крайници се издигнаха в мрака.
— По дяволите!
Гърлото му внезапно пресъхна.
Стайнман замахна с тоягата към главата на съществото. Кликисът отстъпи назад, направи крачка встрани и отново тръгна напред. Стайнман удари с тоягата по твърдия хитин, но не постигна нищо. Воинът замахна и счупи тоягата, сякаш бе клечка за зъби. Изписука и изтрака с челюсти, вдигна четири заострени крайника. Стайнман отстъпи назад, спъна се и падна по гръб. Извика.
Кликисът се пръсна. Мощен импулс освети мрачната нощ и в корема на съществото се появи огромна дупка. То замаха с крайници, застина и се свлече. Гнусна слуз се стичаше от раната.
Стайнман се изправи. Малко зад него стоеше мъж, стиснал едно от оръжията от запасите на ЗВС.
Дейвлин Лотце.
— Трябва да се махаме оттук. Често ловуват по двойки.
— Съгласен. — Стайнман го последва. — Дойде точно навреме.
— А ти имаш невероятен късмет. Нямаше да открия дори костица до сутринта. — Дейвлин преметна оръжието на рамо. — Другите бегълци основаха сносен лагер в тези пясъчни стени. — Тръгна, без да поглежда назад. — Хайде. След като убих този воин, люпилото знае, че сме тук.
68.
Сели
След като взе решението си да стане зелена жрица, Сели долавяше все по-силно величието на световната гора — извисяващите се дървета, пъстрите храсти, ароматните кипариси, кондоровите мухи с блестящи криле. Започна да чува разликите в песните на насекомите, които изпълваха гората, вместо неразличимата смес от звуци. Съжаляваше, че не е взела това решение преди години.
Сега стоеше сред просторното сечище, обградено от люлеещи се треви с перести върхове. Погледна нагоре — после още нагоре — към зелената покривка и синьото небе. Солимар я гледаше с гордост. Кралица Естара бе застанала до родителите си за церемонията.
Ярод бе безмълвен и внушителен. Обикновено провеждаше този ритуал с деца и държането му трябваше да напомня на послушниците за сериозността на техните действия. Топна пръст в гърне, пълно с гъста като каша боя.
— Ще станеш послушница, Сели. Ще служиш на световната гора и ще действаш от името на верданския разум. Днес ще загубиш малко от индивидуалността си, за да станеш част от великата тъкан. Както всички световни дървета са свързани, така са свързани и всички зелени жреци, и цялото човечество. След като се научиш да се разтваряш за световната гора, дърветата ще те приемат за зелен жрец. Заклеваш ли се да преминеш това обучение, за да се предложиш като служителка и спътница на гората, да даряваш помощ и информация на дърветата?
— Правя го от години.
— Просто да или не.
— Да. — Тя се усмихна на Солимар, той отвърна на погледа й и тя усети дълбочината на чувствата му. Дали се бяха променили, или просто сега ги виждаше по-ясно? Обхвана я внезапно вълнение, после я разтърси тръпка на страх и тя се зачуди доколко неразривни и преплетени ще са съдбите им, когато и двамата са зелени жреци. Желаеше това повече от всичко.
Ярод начерта през челото й вертикална линия. Боята защипа, после започна да пари — багрилата променяха цвета на кожата й.
— Сега си белязана като послушница. Зелените жреци ще ти помагат. И скоро световната гора ще те приеме.
— Готова съм. — Гласът на Сели бе спокоен, но сърцето й пърхаше от вълнение. — Кога започвам?
— Вече започна. — Най-накрая Ярод престана да се държи официално и разтвори ръце за прегръдка. — Толкова се радвам, че реши да се присъединиш към нас.
— Съжалявам, че ми отне толкова време да се реша.
Солимар я хвана за ръка и тя почувства от докосването му тръпка като от електрически ток.
— Ела, ще ти покажа какво трябва да направиш.